A temple (from the Latin word templum) is a structure reserved …bezpolezno.info/_us/_userfiles/file/8.CZHM.Manastiri.2.pdf · 2014. 11. 19. · Още с падането на Търновското

АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, магистри Лекции по храмова архитектура, лектор арх. Иван Делчев

1

БЪЛГАРСКИ МАНАСТИРИ, част 2 Източници: арх. Николай Тулешков, Архитектура на българските манастири; Колектив, Българските манастири Манастирите в българските земи през късното Средновековие (XV-XVII в.) През първите векове на османското владичество редом с чисто религиозната дейност се оформили и някои нови функции на българското монашество. Още тогава манастирите се превърнали в основни културни и духовни центрове за поробеното население. Причина за това била несъстоятелността на населените места да изпълняват при условията на активната османизация пълноценно тази роля, както това е било по времето на Втората българска държава. Следователно манастирите били единствените места, където сравнително спокойно можело да се изповядва християнската вяра и да се говори на български език, да се творят духовни ценности. Така с изключение на няколко града с по-значителен брой българско население София, Свищов и др., училища съществували единствено в манастирите. От XVI-XVII в. например има сведения за килийни училища в Рилския, Кукленския (Пловдивско), Килифаревския (Търновско), Троянския, Драгалевския (Софийско), Мъглижкия (Старозагорско) и още много други манастири. Още през първите десетилетия на османското владичество монахът Константин Костенечки в своя трактат „Сказания за букви те" разработил принципите на така наречената звукова метода на обучение, която в Европа се въвела едва през XIX в. Но по времето на цялото късно Средновековие манастирите са били и единствените книжовни центрове. На практика почти изключително само в тях се преписвали богослужебни книги или се пишели трудове със светско-религиозен характер. Още тогава като книжовни средища се издигнали редица манастири, между които трябва да се споменат Етрополският, Калугеровският (Пазарджишко), Рилският, Черепишкият (Врачанско), Прилепският манастир „Трескавец", Жегликовският „Матейче", Лесновският (трите последни манастира са в Сърбия) и др. Българската църковна и утилитарно-манастирска архитектура обаче загубила стимулиращите си фактори и изпаднала в криза. Вече липсвали предишните духовни и светски центрове, нямало го ктиторството на царете и висшата аристокрация, поради което се загубило и строителното майсторство. Всичко това проличава много отчетливо в облика на запазените паметници, създадени още през XV-XVI в. От това време и особено от царуването.на веротърпимия султан Мохамед II (1451-1481) са съхранени редица черкви: в Драгалевския (1476), Кремиковския (1483), Бобошевския (1488), Куриловския(1593) и други манастири, в метоха „Орлица" (1478) и др. От решенията на тези сгради с беден архитектурен образ се вижда особено ясно как само за по-малко от едно столетие на застой може да се загуби многовековен строителен опит. Разбира се, причините за този регрес са предимно религиозно-политически, но все пак в градежа на черковните сгради често пъти проличава и липсата на професионална рутина, която го обезобразява още повече. Но и развитието на културното наследство от този мрачен период на българската история трябва да се разглежда самостойно и в никакъв случай да не се правят паралели със западноевропейското изкуство от същото време, защо го условията на Балканите са се отличавали коренно от тези в останалите части на Европа. На този фон много контрастно се открояват някои неочаквано големи за времето си строителни постижения. Между тях на първо място би трябвало да се постави съборната черква “Света Богородица” на Бачковския манастир (1604), която е най-голямата черковна сграда в българските земи, построена по времето на Османското средновековие. Движещите стимули, породили уникалността на това строителство, се коренят в естеството на новата прогръцка структура на църковната организация при условията на османското владичество.


2

Католиконът на Бачковския манастир, 1604


3

Католиконът е строен върху основите на старата бакурианова църква и по образец на светогорските триконхални храмове.


4

Още с падането на Търновското царство е била ликвидирана Българската патриаршия. За османската политика и администрация много по-изгодна форма на християнско църковно управление е било наличието на централизираната власт на цариградския патриарх, отколкото на няколко независими църкви. Но вследствие на това, както отбелязва акад. Ив. Дуйчев, „в непродължително време българското духовенство било заменено с духовници от гръцко потекло, които в най-добрия случай проявявали безразличие към българската книжнина, а понякога напълно я пренебрегвали, дори преследвали". Впоследствие, през периода на Гръцкото възраждане, това отрицателно отношение се разпростряло върху всичко, свързано с българската култура, и изобщо върху правото на съществуване на самостоятелна българска народност. В тази обстановка се е формирало едно двойнствено положение на българското монашество: подчинено на една чужда управа, то е трябвало да съхранява народностните културни традиции. Клировете с изявени прогръцки настроения се оказали в много по-изгодно положение. Те всячески били подпомагани от Гръцката патриаршия и митрополитите, което стимулирало тяхното развитие. С това може да се обясни и уникалното строителство в Бачковския манастир през 1604 г., а и изобщо икономическата стабилност на част от пловдивските, мелнишките или созополските манастири. Според Ив. Дуйчев вниманието на гръцкото духовенство е било насочено към по-богатите манастири. За по-бедните той отбелязва: „колкото по-малки и по-бедни са били тези обители, толкова по-слабо те привличали жадния му поглед". Той смята, че именно те са се превърнали в средища на българския дух и език. Това наистина е донякъде така, но историческите факти сочат, че най-значимите ни народностни културни средища през XVII и XVIII в. са били някои доста заможни и известни манастири-Рилският, Лесновският, Осоговският, Елешнишкият, Кремиковският, Драгалевският, Черепишкият, Етрополският, Троянският и мн. др. Следователно въпросът за съхраняването на пробългарските настроения сред монашеските клирове не може да се обясни единствено с икономическите фактори. И като се има предвид, че гръцкото духовенство е оказвало силен натиск върху българското монашество в стремежа си да го по гърчи, категорично трябва да се подчертае, че твърдото противопоставяне на този стремеж от страна на българското монашество е било породено от целенасочени пробългарски настроения. Но оставени без съдействието на архиереите, тези клирове са били силно уязвими от своеволията на османската администрация и местното турско население. Това е оказвало отрицателно влияние върху качеството на строителството в тези манастири дотолкова, доколкото то изобщо е било позволявано. И все пак още към края на XVI в. се усетил един нов полъх, породен от стабилизацията на османската власт върху територията на Балканския полуостров. Това е времето, когато започнала да се разраства търговската и занаятчийската дейност на българите. За съжаление през следващото столетие кризата на османското феодално общество породила сепаратистки тенденции и анархистични движения, които задържали нормалното развитие на тези процеси. Но въпреки това през XVII в. икономическата стабилизация на българското население, особено в Западните земи и в Македония, довела до избистряне принципите на художествено-образната система на късно-средновековното изкуство. Специално в областта на архитектурата се утвърдили окончателно паянтовите конструкции за жилищното и утилитарното манастирско строителство и типът на масивната еднокорабна черква за култовото строителство.


5

Кремиковският манастир „Свети Георги Победоносец”


6

Стенописи от Кремиковския манастир, 17 век


7

Това проличава преди всичко от запазените манастирски черкви, построени през този век, които се отличават със своите по-добри архитектурни качества. Именно тогава са започнали да се реализират някои нови търсения в областта на обемно-пространствените структури, породили появата на атиката, певниците, сводовите арки, а малко по-късно и на калотите (слепи куполи без тамбур, лягащи чрез тромпи или пандантиви директно върху носещите арки). Разцветът на изкуствата през XVII в. тази предренесансова епоха за българската народност, предизвикал за първи път появата на майсторски надписи. Тяхното присъствие върху произведенията на изкуството показва, че със средновековната анонимност на авторите е било свършено, защото изкуството вече не служело на аристократическата върхушка, а единствено на широките народни слоеве, от които произлизали и самите творци. Този предвъзрожденски дух на века при условията на духовния и икономически подем на българите ни е оставил в наследство имената на някои златари, художници, граматици и строители като израз на тяхното творческо самочувствие пред лицето на съвременниците им. Между тях са имената на майсторите строители: Никола, който през 1601 г. изработил трапезната маса на Бачковския манастир, Станко и Стою, построили през 1644 г. черквата „Св. Петър и Павел" в Свищов, Димитри и Мито, изградили през 1655 г. съборната черква на Билинския манастир, Никола, построил през 1696 г. аязмото в Кукленския манастир, и др. За отбелязване е, че през всичките тези векове се строяло предимно в западните части на българските земи и в Родопите, където турската колонизация била по-слаба. Така според преданието в началото на XVII в. атонският монах Пимен Зографски изградил в Софийско 300 черкви и 15 манастира. Разбира се, тези цифри не са реални, но дават представа за строителния размах на българския 17 век. Трябва да се посочи обаче, че това са без изключение малки, еднокорабни, масивно засводени черкви с някои бегло загатнати украсни елементи и паян тови жилищни крила, при които естетиката е постигната единствено чрез човешките пропорции, светлосянката на чардаците и отчасти посредством дърводелската резба, която започнала да става по-богата. Такива са например черквите на Драгалевския, Карлуковския, Курилския, Елешнишкия, Подгумерския, Маломаловския, Сеславския и други манастири, както и късносредновековните части на жилищните крила на Бачковския, Сеславския, Роженския, Билинския и някои други манастири, метоси и скитове. В същото време независимо от верските ексцеси в различни български краища били основали и редица нови манастири, което още веднъж потвърждава прогресивното развитие на българската народност през XVII в. От тях по-значими са Мъглижкият, Калугеровският, Калоферският манастир „Св. Богородица", Троянският, Алинският и др., някои от които били изградени на мястото на разрушени крепости. Обикновено за тях се пише, че са били подобни на атонските манастири, но това не е вярно. Сходство може да се открие единствено в някои елементи на организационната им структура.


8

Едокорабната църква на Сеславския манастир (стенописите са от Пимен Зографски, долу – Възнесение Христово от Сеславския манастир)


9


10

Калоферският манастир „Рождество Богородично”


11

Църквата на Калоферския манастир, възстановена 1881 г.


12

В началото на XVII в. според Пол Люка атонските манастири приличали „по-скоро на крепости, отколкото на религиозни учреждения". Следователно като структура те са били подобни на манастирите, строени по времето на Втората българска държава, : но не и на българските манастири от късното Средновековие. Дори и най-големите късносредновековни манастирски ансамбли Рилският и Бачковският, във височина не са надхвърляли повече от два етажа, а за отбранителни съоръжения не е можело и да се мисли, особено от XVI в. насам. Нещо повече-преобладаващата част от нашите манастири са били значително по-малки и по-бедни, с лошо поддържани паянтови сгради. Почти всички запазени жилищни крила от това време имат светла етажна височина не повече от 2,00-2,20 m и обикновено са едноетажни. Това се дължи на драстичните ограничения по отношение на новото строителство, регламентирани със закон от Селим I и потвърдени от Сюлейман I. За да не се строи в тях, манастирите ежегодно били ревизирани от местните власти. Навярно поради това сградите на повечето манастири били дотолкова амортизирани, че когато през XIX в. строителството станало по-свободно, почти нямало монашески клир, който да не ги обнови. Но освен от ограниченията на религиозно-антагонистична основа регресивните тенденции в манастироустройството са били породени и от икономическия упадък на манастирските стопанства. Голяма част от земите на монашеството били отнети, за да бъдат превърнати в хасове и вакъфи. Разбира се, някои комплекси, като Рилският, Бачковският и повечето от атонските, с цената на големи данъци успели да се закрепят. Според проф. В. Златарски игумените на охридските манастири изплащали годишен данък в размер на 15 000 пиастъра само за заеманата от тях длъжност. А Евлия Челеби съобщава, че ежегодният подкуп на монасите от Осоговския манастир за местния кадия възлизал на 500 гроша и 5 кожи. И през османското иго манастирите запазили юридическото си положение на самостоятелни финансово-стопански единици със собствени устави и управление. Монашеството имало право чрез свои пълномощници да купува и продава движими и недвижими имоти, да получава дарения и да сключва заеми срещу залог или поръчителство. Общо взето обаче, през късното Средновековие повечето манастири били бедни и основните им парични приходи идвали не толкова от земите и добитъка, колкото от трудовата дейност на монасите и даренията на местните първенци и занаятчийски сдружения. Всъщност по-големи дарения започнали да се правят едва към XVII в. От това време в запазените поменици на Боянския, Битолския, Слепчанския и много от атонските манастири са записани някои значителни дарения на ниви, лозя, хранителни продукти, восък, желязо и пари. През XV-XVI в. българското монашество получавало значителна помощ и от влашките воеводи, благодарение на българските книжовници, намерили убежище в Румъния. Още през 1433 г. Александър Добрия (1401-1433) се задължил да подпомага Зографския манастир ежегодно с 5000 аспри. Дарители на манастира били и Стефан Велики, Йоан Богдан, Рад Велики, Нягу Басраб, Василий Лупул и други воеводи.


13

Запазени са и няколко грамоти и църковни предмети, подарени на манастири в други български краища. От тях най-ранно е дарението на молдавския воевода Йоан Богдан III (1504-1517) за Рилския манастир. С голяма почит се е ползувал и Търновският патриаршески манастир „Св. Троица". Тук през 1847 г., когато Никола Фичев разрушавал старата черква, били открити дарствени грамоти от Иван Стефан Кантакузин, Иван Александър Гика, Александър Ипсиланти и Иван Константин. В текста на грамотата от Кантакузин се говорело за по-стари дарения от воеводите Щирбей, Радул, Матей Бесарба и Константин Брънковеану [53, с. 20-21]. Дори далечният Охридски манастир „Св. Наум" получил грамоти от Александър Ипсиланти и Георги Караджа. През XVI в. българските монаси започнали да събират помощи и в Русия. Още през 1559 г. игуменът на Рилския манастир Григорий заедно със свещеника Йосиф, дякона Кирил, стареца Евгений и няколко слуги „обиколил множество руски манастири и стигнал дори до Литва". В края на този век, а и през следващия към Русия за помощи се отправили няколко нови делегации от рилски таксидиоти. Редом с Рилския едни от първите манастири, които потърсили контакт с Русия още през 1587 г., са били Билинският и Осоговският. Впоследствие това станало доста честа практика за много от българските монашески клирове. Ктиторската дейност на руските князе и царе е свързана до голяма степен с тяхната политическа доктрина на наследници на византийската власт над източноправославното християнство. Затова още през 1472 г. княз Иван III се оженил за племенницата на последния византийски император Константин XI Зоя-София Палеолог. Осемдесет години по-късно Иван Грозни се обърнал към цариградския патриарх Йоасаф с молба да потвърди царското му достойнство. И той не само го направил, но и в грамота го възвеличава като „царя наш Иван". А когато през 1522-1556 г., след завоюването на Казан, Иван Грозни допълнил титалатурата си с „княз български", тя била приета от балканските народи като предвестник на близко избавление. Според Й. Трифонов и академик Н. С. Державин от това време датират наченките на мита за освободителната мисия на легендарния „дядо Иван". Иван Грозни е един от най-големите църковни ктитори за балканските земи и особено за атонското монашество. Той продължил дарител ската политика на своя дядо Иван III. През XVII в. атонските манастири „Зограф" и „Св. Пантелеймон" (руският манастир в Атон) получили значителна помощ и от украинските хетмани Иван Самоплович, Иван Мазепа и легендарния Василий Кочубей, а през 18 век е бил под покровителството на адмирал Ушаков.


14

Атон, руският манастир „Свети Пантелеймон”


15

Атон, руският манастир „Свети Пантелеймон”


16

Вижда се, че по това време българското монашество се е активизирало. Не случайно именно тогава са били основани повечето от манастирите, възникнали през епохата на Османското средновековие. Това обаче от своя страна предизвикало религиозни ексцеси от страна на османската власт, които засегнали не само значителна част от българското население, но станали причина и за унищожаването на много манастири и черкви. Според известната летописна приписка на поп Методи Драгинов от с. Корова при потурчването на чепинското население през 1666 г. между Асеновград и Самоковските бани са били разрушени 218 църкви и 32 манастира [110, с. 73]. През 1623 г. еничарският предводител Склав избил монасите на Мъглижкия манастир, а в края на века при помохамеданчванията в Тетевенско и Луковитско били опожарени повечето от местните манастири. Пак по това време, след Австро-турската война, завърналите се в Македония турци за отмъщение разрушили много от манастирите в тази област. Още по-жесток бил погромът в Северозападните български земи след Чипровското въстание през 1688 г. Това е втората вълна от антихристиянски репресии след годините на царуването на Сюлейман II Великолепни (1520-1566) и неговия приемник Селим II (1566-1574), но нейното въздействие било някак си по-разсъсредоточено поради кризата в империята, породена от неуспешните войни на Запад, които й отнемали цялата енергия. И въпреки това тези опити на османската власт да утвърди господството си над балканските земи придобили нов политически смисъл чрез въвеждането на оформени асимилаторски тенденции, каквито през предидущите векове не е имало. Но въпреки че главният удар е бил насочен към религиозните средища на поробеното население черквите и манастирите, се получило така, че вместо да бъдат унищожени, през следващите два века те се превърнали в едни от важните идейни центрове, около които се консолидирал българският народ. Роля на българските манастири през Възраждането За начало на Българското възраждане в миналото се приемаше условно годината 1762, когато атонският монах Паисий Хилендарец завършва своя труд за историята на българите, който изиграва важна роля в процесите на националното самоосъзнаване на народа ни. В действителност, както вече е доказано в историографията, духовният и икономическият подем на формиращата се нация започва по-рано, още през първите десетилетия на 18 в., с появата на наченки на манифактурно производство и на търговска буржоазия, която в продължение на около един век и половина успява да укрепи дотолкова позициите си, че се превръща в първостепенен икономически фактор на Балканите. Не случайно една от първите големи текстилни фабрики в Османската империя е била основана през 1834 г. от българина Добри Желязков, а стотици български търговци развивали оживен обмен с много европейски, азиатски и африкански страни (включително и Индия), в които имало значителни български колонии.


17

Едновременно с икономическото издигане на българите все повече се изостряла борбата за духовна и политическа свобода, все повече се задълбочавали процесите на формиране на българската нация. Търговско-промишлената буржоазия се нуждаела преди всичко от „светско образование в национален дух", от политическа и икономическа свобода, които да осигурят развитието й. На част от тези нужди първи откликнали манастирските клирове, които поради по-голямата си самостоятелност имали реална възможност да осигурят обучението на народа. Така още през Средновековието в манастирите възникнали и впоследствие се разраснали значително редица училища с локален характер. И докато през 1574 г. Стефан Герлах отбелязва с удивление съществуването на едно такова училище в манастира „Св. Димитър" до с. Клисурица Пиротско, в края на XVIII и началото на 19 век вече почти нямало монашески клир, който да не се занимава с образователна дейност. Разбира се, през епохата на късното Възраждане тези училища не можели вече да задоволяват в качествено и количествено отношение нарасналите нужди за просвещение. Тогава започнали масово да се основават градски и селски взаимни и класни училища и дори гимназии. Но в началните етапи на възрожденските процеси манастирските училища играели важна роля за духовното развитие на народа. В някои краища на страната тази роля се запазила до известна степен дори и през първите години след Освобождението. Пък и значителна част от преподавателите в общинските училища са били монаси и свещеници. Голямо било значението на манастирите и като средища за свободна изява на верската принадлежност на поробеното население. Но все пак поради умерената религиозност на българите често пъти християнските ритуали се превръщали предимно в повод за веселие и отдих. Така на манастирските храмови празници, които били посещавани от многохилядни тълпи народ, не се е стигало до масови прояви на молитвен екстаз, до фанатични проповеди и шествия. Ритуалните части от празника протичали спокойно и делово като важна неотложна работа, която трябва да се свърши по отредения от правилата ред, за да може после със съзнанието за добре изпълнен дълг да се пристъпи към веселбата. Затова винаги манастирите са били едни от най-предпочитаните места за отдих. Някои от тях дори се превърнали в значителни рекреационни центрове. Еснафските сдружения, общините или отделни заможни лица започнали да изграждат собствени стаи, в които да се йастаняват по време на пребиваването си в манастира. Тези тенденции били следствие от новата социално-икономическа обстановка. Защото заедно с икономическото издигане на българската буржоазия и с повишаването на културните й потребности започнал да се изявява нейният стремеж към по-представителен начин на живот, неделима част от който е почивката при най-добри условия. Къшлите с тяхната изолираност не отговаряли на новите изисквания, докато манастирите предоставяли емоционално наситена културна и духовна атмосфера. Но в началото на XIX в. все още битовата среда в манастирите не е била на необходимото равнище. Затова обществото се заело да изгради манастирите по нов начин, удовлетворяващ неговия стремеж към самоутвърждаване. Всичко новоизградено трябвало да отговаря по материал, цвят и украса на новата душевна нагласа и културно-битови изисквания на своите създатели. Архитектурата, скулптурата и живописта зазвучали в безупречно единогласие, за да запазят за поколенията безсмъртни творби на народния гений. На доста места самите монашески клирове в стремежа си както към популярност (която носела и приходи), така и към по-добри битови условия започнали реконструкции и ново строителство.


18

Ктиторски надпис от 1616 година в църквата „Свети Георги” във Велико Търново


19

Характерен белег на новата архитектура, резбарство и художествена украса била липсата на средновековната творческа анонимност. Ако се вгледаме внимателно в стотиците запазени майсторски и ктиторски надписи в българските манастири, ще видим, че с някои малки изключения повечето от тях принадлежат на XIX в. Тук навсякъде откриваме майсторски надписи и дарствени посвещения върху църковни утвари и книги, върху дърворезбени иконостаси и икони, каменни релефи от украса, надгробни плочи и оброчни кръстове, върху култови стенописи и по стените на новопостроени жилищни крила. Някои от тях са лаконични, други - описателни, трети хвалебствени и многословни. На отделни места се срещат и надписи на гръцки език независимо от българския произход на създателите им, което обикновено е израз на местна фанариотщина. Техният брой започнал да намалява едва със задълбочаването на възрожденските процеси. В крепостта на гръкоманщината Пловдив, възрожденският живописец Захарий Зограф дори си позволил да дублира гръцките надписи на български език. Това той е направил и в съборната черква на Белащенския манастир, където изписал стените на наоса през 1839 г. Липсата на анонимност била израз на порасналото самочувствие на българина. Това е и причината за реализацията на невиждано през предшествуващите 400 години строителство. Сградите започнали да се разрастват неимоверно много. За първи път от векове манастирските крила надхвърлили два етажа, за да достигнат на места три, четири и дори пет. Все по-големи и богато оформени ставали съборните черкви. При това постепенно се оформила една типично българска култова строителна школа, която доразвила традиционните средновековни типове. Така XIX в. бил не само векът на новоформиращата се българска нация, но вследствие на това и век на новосъздаващата се строителна и художествена култура на българите. Тази нова историческа обстановка, която създало Възраждането, укрепила още повече предишното положение на манастирите като културни центрове. И това е съвсем естествено, защото редом с традициите от миналото в тях се съхранявали стари ръкописи и грамоти, свято се тачели българските национални обичаи. Погрешно е обаче да се смята, че всеки монах е бил носител на нравствени и патриотични идеали. Напротив, носител на такива идеали е била по-малката част от монашеството. Моралната деградация на част от българското монашество е едно от печалните последствия от корупцията и великогръцката политика, които ерозирали църковната институция. За невежеството на редица монашески клирове пишат Иван Богоров, Илия Блъсков, Тодор Икономов, Любен Каравелов, Константин Иречек, Феликс Каниц, Виктор Григориевич; такива критични бележки се откриват и в цялата ни доосвобожденска преса. Редица просветени обаче игумени, като Зотик Преображенски, Неофит Рилски, Макарий Троянски и др., са създавали предпоставки за изграждането на творческа национално-патриотична атмосфера сред монашеското духовенство. Затова монаси от редица манастири се включвали непосредствено в народноосвободителните борби. През 1835 г. игуменът на Плаковския манастир участвувал във Велчовата завера; Чипровският манастир станал център на Върбановото въстание през 1837 г., а Раковишкиятна войнишкия бунт от 1849 г. и на Видинското въстание от 1850 г. През 1862 г. монасите от Лясковския, Капиновския и Габровския (Соколския) манастир отказали помощ на Хаджиставревото въстание, а през 1876 г. Априлското въстание намира отзвук сред клировете на много манастири от разбунтувалите се райони, между които са Дряновският, Калугеровският, Капиновският, Преображенският, Соколският и др.


20

Революционизирането на част от монашеството е елемент от възрожденските процеси, който се породил именно от същността му на неделима част от обществената структура. Към началото на XIX в. в атонския скит „Св. Йоан Предтеча" („Продромос") българските монаси Никифор, Акакий и Григорий сформирали група от единоверци, която си поставила за цел да се противопоставя чрез мъченически саможертви на мюсюлманската асимилаторска политика и по този начин да повдигне духа на християнското население на Балканския полуостров. Подготовката на бъдещите мъченици е била доста изнурителна. След приключването й се избирал подходящ град, в който трябвало да се демонстрира верското себеотрицание, и подготвеният монах се отправял натам заедно с духовния водач Григорий. Тук той избирал подходящ момент и на публично място произнасял пламенна антимюсюлманска реч, заради която фанатизираните турски тълпи го убивали по най-зверски начин. Но постъпката на мъченика укрепвала духа на християнското население и оказвала благоприятно въздействие върху формирането на чувството му за религиозна и народностна принадлежност. За да бъде утвърден още по-здраво в съзнанието на народа смисълът на тази саможертва, църквата канонизирала загиналите монаси за светци и така те се превръщали в широко известен пример за съвременниците си. Затова едни от най-популярните мъченици на българския народ през XIX в. са били членовете на тази религиозно-патриотична школа Евтимий (┼ 1814), Игнатий Старозагорски (┼ 1814), Онуфрий Габровски (┼ 1818) и др. През 19 век започва голямо строителство на манастири в цялата страна. Именно през XIX в. бил постигнат най-големият разцвет на архитектурата, резбарството, църковната и декоративната живопис, художественото ковачество, каменарството. И това не е случайно, защото точно тогава оформящата се българска нация постигнала един от върховете в духовното си развитие. Когато през 1911 г. Льо Корбюзие преминал през България, тук той намерил реализирани идеалите си за пропорции в човешки мащаб, открил пълноценно, художествено обмислено приложение на материалите. Деветнадесетият век е епоха, през която у нас взаимодействието на архитектурата с останалите изкуства е постигнало звучене с ненадмината по-късно сила. При това архитектурата на Българското възраждане е свързана органично с природата; нещо повече тя е нейно своеобразно продължение. Затова творбите й се срастват с ландшафта не само като форми, но и като материал, взет от него. Тази творческа линия е налице и при манастирското строителство, само че тук мащабите са по-големи, а идеите подчинени на други функционални изисквания. Но затова пък и постиженията са много по-значителни. Примери на това развитие са реконструкциите на Гложенския (зографът Иван Попрайков от разград) и Преображенския (Никола Фичев и Захари Зограф) манастири.


21

Гложенският манастир


22

Гложенският манастир


23

Преображенският манастир (майстор Никола Фичев)


24

Стенопис на Захари Зограф (Колелото на живота) в Преображенския манастир


25

За да може да се реализира новото строителство, е била необходима не само помощта на селските и градските общини, търговските сдружения и занаятчийските еснафи, но и значителна финансова мощ на самите монашески клирове. Българското възраждане създало всички предпоставки за забогатяването на манастирите. В началото основно приходно перо са били даренията на недвижими имоти и пари. По-късно тези дарения се превърнали в масова практика. В запазените кондики от това време почти не се среща завещание, в което да не се предвиждат суми или имущества в полза на някой манастир или черква. Но едновременно с това и самите монашески клирове се заели да укрепят и развият стопанствата си. На първо място е бил стремежът им да увеличат стадата, защото през всички изминали векове основното богатство е бил добитъкът като стока с висока цена и постоянно търсене. От официални турски документи и някои запазени кондики се вижда доколко са били заможни редица манастири от различните български краища. Замогналите се манастири придобивали собственост върху все по-нови недвижими имоти: дюкяни, воденици, къщи, къшли, търговски дялове и др. Някои клирове започнали дори да развиват оживена търговия с манифактурни стоки собствено производство. По-големи производители на тъкани и плетива били Мъглижкият, Калоферският и други манастири, метосите в с. Рила, Сопот, Калофер, Самоков и пр.

Изгледи от Сопотския метох


26

Българските манастири след Освобождението Много скоро след Освобождението на България от османско иго настъпил упадък на монашеството, а оттам и на манастирското строителство. Този регрес се дължал на три основни причини. Първо, жизненото равнище на населението като цяло значително се повишило, с което бил пресечен един от основните източници за набиране на послушници. Бягащите турци изоставяли или продавали на безценица земя, къщи и добитък, които преминавали в български ръце. България се превръщала с бързи темпове в земеделска, дребнобуржоазна страна с преобладаващо, както и в предосвобожденския период, дребно и средно селячество, което през първоначалния етап било стимулирано за оживена стопанска дейност. На второ място поради възможността за напълно свободно богослужение в населените места настъпил отлив на голяма част от посетителите на манастирите, поради което приходите на клировете намалели значително. И третата, най-важна причина била, че със създаването на официален държавен апарат манастирите изгубили приоритета си на културни и учебни центрове. Станало нещо обикновено монашеските клирове да имат силно намален състав, който не можел да използува пълноценно капацитета на манастирите. Често пъти манастири, изградени за по 30—40 монаси, оставали с 5-6, а средните и малките дори само с по един монах. Още през 1885 г. К. Иречек споменава, че в околностите на София е имало 25 манастира, в „... които обикновено живее по един калугер". Известни условия за нов слаб разцвет на монашеството имало по времето на Първата световна война и особено през периода на фашистката диктатура от двадесетте години на XX в. Това е било време на военни и икономически кризи, на несигурност и глад в страната, които са идеална предпоставка за бягство от светския живот. Особено оживление на манастирското строителство настъпило през годините 1923-1930, когато били изградени много нови черкви и други сгради в редица манастири, между които са Костенечкият (1927), Дивотинският (1927), Калугеровският (1925) и др.

Едновременно с това били основани и някои нови манастири, като Сапаревският (1924) и Батулийският (1922). Много от тях обаче имали само по един или двама монаси и поради това бързо запустели.

Батулийски манастир „Свети Николай Чудотворец”, част от Софийската Мала Света гора, между София и Своге


27

Сапаревски манастир „Свети Архангел Михаил” (Кюстендилско)


28

Всъщност това последно възраждане на монашеството след 1923 г. е било подклаждано изкуствено от българската буржоазия. Тя се стремяла да използува религията и в частност монашеството за антимарксически и антикомунистически цели, като с тяхна помощ искала да разреши социалната и политическата криза в обществото. След 1944 г. се забелязва известно временно стабилизиране на клировете в определени малко на брой по-богати манастири. Притокът на послушници обаче е силно ограничен и попълненията имат инцидентен характер. Монашеството е загубило безвъзвратно стимулиращите го в миналото фактори и постепенно отмира. Манастирска структура и пространствена организация Хилядолетното развитие на манастирите като самостоятелно съществуващи социално-икономически организми е предизвикало избистрянето на битовите традиции, а оттам и на обслужващите ги пространства, които са осигурявали ритмичното протичане на ежедневната дейност без намеса отвън. Следователно всеки манастирски комплекс е трябвало да притежава значителен набор от утилитарни и култови постройки, чието наличие прави възможно сравняването на манастирите с населените места от градски тип. Манастирите са представлявали сложни, многосъставни структури, които в най-пълноценните случаи са обединявали над 50 вида пространства и съоръжения. Типовете са формирани почти окончателно още през X-XII в. в атонската манастироустройствена практика, откъдето били заимствувани и разпространени в изменен от националните традиции вид по целия Балкански полуостров и отчасти дори в Грузия, Армения, Молдавия и Русия. Проникването на тези архитектурни идеи в България има два пласта. Първият, по-ранен етап показва едно почти буквално прилагане на първичните типове, а вторият маркира пътя на тяхното развитие под влияние на местните битови и строителни практики. В този смисъл специфична черта на нашето средновековно манастироустройство е изчистването на архитектурната форма, опростяването на взаимовръзките, пространственото зониране в нива и самостоятелни дворове и най-вече тенденциите към освобождаване на двора от свободностоящи сгради чрез изместването им в контура на периферното застрояване. Очевидно през някои епохи влиянието на българската строителна школа в рамките на византийското изкуство е било по-значително, отколкото си мислим, след като към XIII-XIV в. тя е успяла да наложи така наречения живописен стил. Също така независимо оТ това, че най-разпространените манастирски типици са дело на византийската богословска мисъл, отликите в битовите традиции на българите като една от основните етнически групи на Балканите неминуемо са оказвали въздействие върху балканското манастироустройство. А може да се предположи, че в изграждането на атонските манастири още преди XVIII в. са участвували и български строители от македонските области, защото, както е документирано в историческите извори, тук са обитавали и много български монаси. Впоследствие, особено към XIV в., в Света,гора е проникнало и сръбско влияние. Следователно с основание може да се твърди, че атонският тип манастири представлява съвместно дело на всички народности на Балканския полуостров, обединено от единна религиозна канава в рамките на византийския стил в архитектурата. Но не трябва да се смята, че в обратен ред манастироустройството на балканските народи е представлявало просто копие на атонското.


29

Монашеството в останалите части на Гърция, в България и в Сърбия има много по-древен произход, а следователно и по-стари традиции. Вследствие на тези традиции са били създадени някои типове сгради, част от които впоследствие намерили приложение при формирането на атонския тип. Едва след това започнали обратните влияния, които обаче отново били пречупвани през призмата на народностните възгледи. Особено силен разрив с каноните на атонското манастироустройство настъпил през столетията на османското владичество. И докато в Атон поради гарантирането на статута му те почти не са били изменени спрямо характера им от предидущата епоха, в българските земи исторически се утвърдили по-бедните варианти на местните типове сгради; водеща станала архитектурата на скитовете. Следователно от XV в. нататък българското манастироустройство е тръгнало по свои пътища и контактът му с атонското е бил инцидентен и по-скоро идеен, отколкото строителнопрактически. Едва към началото на XIX в. настъпило ново, макар и не така пълноценно задълбочаване на взаимното им проникване, което обаче, ако се съди по архитектурно-художествените характеристики на много от запазените сгради, е обогатило повече атонските манастири, отколкото българските. Общо взето, в структурата на източноправославните манастири могат да се разграничат 5 основни групи от култови и утилитарни сгради: култова, жилищна, хранителна, стопанскообслужваща и селскостопанска. Освен тях се изграждали и някои съоръжения, по-значителни от които са камбанариите, пирговете и водоизточниците. Всяка от тези групи обхваща определен брой помещения, който в миналото е варирал в зависимост от големината на манастира или под влиянието на някои второстепенни фактори. В тази лекция ще се спрем основно на култовите сгради в манастирите, независимо, че художествена стойност имат и други структурни елементи на манастирите като трапезарии, магерници, чешми и други. В рамките на манастирския организъм още през Средновековието били формирани две главни групи от култови сгради, които условно биха могли да бъдат систематизирани като основни и второстепенни. Основните култови сгради на един манастир са:

• католиконите (съборните манастирски черкви), • спомагателните, • зимните и • гробищните черкви. Но един от специфичните белези на българското манастироустройство от епохата на късното Средновековие и

Възраждането е почти пълната липса на последните два вида. В зимните черкви са били провеждани ежедневните служби през есенно-зимния период, когато по-големите неотопляеми обеми на католиконите ставали неудобна среда за многочасовите дневни и нощни ритуали. Следователно зимните черкви са били необходими предимно за големите манастири, чиито съборни черкви имали по-значителни размери. Затова по нашите земи зимни черкви са имали само Бачковският, Троянският, Преображенският и още няколко други големи манастира. Съществувала е и друга причина за тяхното ограничено използуване вътрешнополитическото и икономическото положение на християнското монашество в границите на Османската империя. Неговото дестабилизирано социално-икономическо положение през късното Средновековие превърнало манастирското стопанство в слабопродуктивен клон на общодържавната икономика. По-голямата част от клировете не са имали финансова възможност да изградят повече от една черква. Основна причина за липсата на този вид сгради обаче са били трудностите, предизвикани от драстичните ограничения върху строителството и ремонта на черквите.


30

Поради същите фактори по време на османското владичество почти не се изграждали и спомагателни черкви. Едно изключение представлява куполната черква „Св. Николай" (1840) в поклонническия двор на Бачковския манастир. От IX до XIX в. манастирските черковни сгради са се развивали непрекъснато под влияние на обществено-политическите условия и измененията в ритуалните традиции на монашеството. Разбира се, през различните епохи в манастироустройствената практика са били прилагани и някои от широко разпространените светски черковни сгради, но в повечето случаи монашеството е създавало собствени типове, отговарящи на специфичния му бит и ритуални традиции. През първите десетилетия след приемането на християнството вследствие на исторически обусловената приемственост започнало строителството на базиликални черкви. Причините, поради които е бил приложен именно този черковен тип, не се коренят единствено в старите местни традиции, защото по онова време върху територията на българската държава се срещали и по-сложни централно-куполни сгради, които е можело да послужат за прототипи. В този исторически момент обаче базиликата се оказала по-подходяща поради някои свои архитектурно-конструктивни и функционални качества. Тя има опростена планировъчна и конструктавна структура, за чиято реализация не се изисква високо строи^лно майсторство. Базиликалните черкви се изграждали бързо и с евтини материали. В същото време те притежавали обширни наоси, в които са можели да се съберат значителен брой вярващи. Характерен белег на първите български базилики е значителната големина на притворите. Тяхното преоразмеряване е било предизвикано от християнската ритуална традиция, според която желаещите да приемат християнството (така наречените оглашени) трябвало да преминат определена подготовка, по време на която били допускани в черквите единствено до притвора. Затова през първите десетилетия, когато се извършвало масовото покръстване на българите, са били необходими черкви с обширни притвори. Този тип е намерил широко разпространение по цялата територия на страната, включително и в структурите на новооснованите манастири. От разкритите базиликални съборни черкви особен интерес представлява черквата на манастира в местността Черешето (Велики Преслав), която засега е единствената известна дървена култова сграда от Средновековието. Тя показва приемствеността на строителната практика, обслужваща новата религия, от славянската дървена архитектурна система. Базиликални са и.съборните черкви на манастирите от Велики Преслав в местностите Тузлалъка, Вълкашина и Селище, на манастира при Голямата базилика в Плиска, на КнязБорисовия манастир до с. Равна (Провадийско) и др. В нашата историография винаги се е обръщало особено внимание на така наречената Голяма базилика, която е най-голямата черковна постройка на Българското средновековие. Спецификата на нейния план е следствие на предназначението й да служи за архиепископски и царски съборен храм. А според византийския дворцов церемониал тези черкви се изграждали с атриуми и сложно развити олтарни трактове, към които се предвиждали две допълнителни помещения (митаториони), предназначени за лични покои на архиепископа и владетеля. Следващите два примера от този период показват принципите на манастирските църкви в план и разрез.


31

Базиликата при с. Равна, план и разрез, геометричен анализ


32

Базиликата при манастира в с. Черноглавци – план и разрез


33

Налице са сходства при проектирането, изграждането и функционалната принадлежност, както на отделните конструктивни елементи, така и на цялостната композиционна постановка на сградите. Оразмеряването им по двете системи на пропорциониране в архитектурната практика – геометричната (ирационална) и аритметичната (числова) доказват едновременността в изготвянето на проектната схема, конструктивния разчет и трасирането върху терена. От друга страна, еднотипното устройство на олтарната част е точен ориентир за вида и предназначението й, определящо постройките като многопрестолни храмове с отделни параклиси, посветени на повече от един светец. За някаква друга, различна от утвърдената във Византия култова практика, не би могло да се говори, защото във времето след 870 г., когато се утвърждава принадлежността на страната ни към Великата църква – литургичната реформа във Византия е вече завършена и променената обредност започва много бързо да се налага над периферията, включително и у нас. Общите черти между двата храма ни карат да предполагаме тяхното близко по време изграждане през ІХ-ХІ в. (потвърдено и от изследователите на паметниците). В подкрепа на това е и близкото до столичните центрове местоположение, многобройните епиграфски паметници, както и прецизното им планиране и изграждане, потвърждаващо представителния характер и по-особеното предназначение на комплексите. Kазаното до тук ни дава основание да възприемаме манастирите при с. Равна и с. Черноглавци като едни от най-значимите просветни, книжовни и религиозни центрове, (а вероятно и княжески резиденции), разположени в периферията на столицата, потвърждаващо внушителния размах и значителните усилия, които полага централната власт за разпространението и утвърждаването на християнската култура в новопокръстената държава. С укрепването на християнската религия още през IX в. започнало проникването и на някои съвременни византийски черковни типове, които са били прилагани в една или друга форма в различни български краища в зависимост от съществуващите или новосъздадени християнски найшироко разпространение по времето на цар Петър I, когато в страната е имало силно изявени провизантийски настроения. В манастирското строителство в северните български територии с особено предпочитание е бил прилаган цариградският вариант на кръстокуполния черковен тип с четири свободни подпори. Добър пример за това е съборната черква на манастира в местността Аврадака. Според нейната планова схема подкуполните арки са били свързани със система от пиластри и колони. Олтарният тракт е триапсиден, с ясно изразен протезис и диаконикон. Следите от стълба в нартекса показват, че над него е съществувала галерия. Сградата има много добри пропорции в план и четлива конструктивна система. Въпреки привидната му яснота много по-необичаен е планът на Патлейнската съборна черква. Нейният купол е лягал върху четири стълба със скосен вътрешен ръб. Това кара някои изследователи да отричат кръстокуполната конструкция на храма. Наистина многото по-късни преустройства изопачават в значителна степен първичната идея, но дори и при това положение е пределно ясно, че друга от познатите средновековни конструктивни системи не е могла да бъде приложена. Освен това са известни някои подобни решения на по-ранни черкви от други области на Европа и Азия, които онагледяват специфичния образ на системата. Такава е планировката на черквите „Сан Салвадоре" в Римета (Сицилия), „Дзвели Гавази" и „Цроми" в Грузия, Бинбир клисе в Мала Азия и др. Особеното при това вариантно решение на типа е, че пандантивите, върху които ляга куполът, преминават плавно в ивичното скосяване на стълбовете.


34

План на съборната църква в Патлейна и на „Свети Герман” в Герман, Гърция В северните български краища към X в. се появил и един нов тип куполна сграда, чиято планова схема представлява вписан гръцки кръст. Тези черкви получили значително разпространение. Из различните български краища те са били прилагани чак докъм XIII-XIV в., и то предимно като манастирски. Но едва ли във всички случаи това са били съборни черкви. Тяхната маломерност показва, че първоначално, през X-XI в., те вероятно са представлявали гробнични манастирски черкви. По времето на Първата българска държава в югозападните български краища намерили голямо разпространение кръстокуполните черкви с четири свободни подпори. По своите размери и пропорции те са сходни с плисковските и преславските, но изглежда са по-късни от тях. Навярно повечето от известните в историографията западнобългарски черкви от този тип са били построени по времето на цар Самуил. Една от по-ранните измежду тях е „Св. Герман" в днешното село Герман (Егейска Македония Гърция). Това е малка сграда с хубави пропорции и живописен облик. До нея са били погребани родителите на цар Самуил Никола и Рипсимия, и брат му Давид. Много оригинален образец е и черквата „Св. Иван Богослов" в Земенския манастир. По своя план тя не се отличава от Германската, но е без нартекс и отвън има украса от двустъпални слепи аркирани ниши. По-необичайно е решението на абсидите, които са извисени до нивото на покрива. Самият той сега е изменен и завършва с хоризонтален корниз, който придава на черквата съвсем друг силует. Може да се предположи, че първоначално подкуполният кръст е бил изявен в покривните линии чрез издигането на рамената му. Необичайното издължаване на абсидите обаче показва, че в българската архитектура е съществувало специфично художествено виждане за силуета на черковната сграда. Може да се предположи, че реализацията на това виждане в съборната черква на Земенския манастир не е била единичен случай и че доста от преславските и плисковските черкви са имали сходен архитектурен образ. Това се потвърждава и от архитектурата на новгородските черкви от XI-XII в., а християнските традиции в Русия са били създадени предимно под влиянието на българската църква.


35

Църквата на Земенския манастир


36

Още през IX в. в югозападните части на Балканския полуостров бил създаден и един местен тип манастирска черква, който впоследствие намерил голямо разпространение по целия полуостров и сс превърнал в идейна основа за формирането на атонския тип католикони. Това е така нареченият триконхален храм. Според" Теофилактовото животоописание на Климент Охридски първата триконхална черква е била построена в Охридския манастир „Св. Пантелеймон" по указанията на Климент. Съвременниците били удивени от необичайната й „обла" форма. Но при разкопките се установи, че всъщност това е била триконхална, а не центрична черква. Трябва да се отбележи, че тази обемно-пространствена и конструктивна система на куполно покритие е била приложена още при някои от второстепенните помещения на старохристиянските базиликални архитектурни ансамбли. Но какъв е идейният подтик, предизвикал през IX в. нейното обособяване в самостоятелен черковен тип, е всъщност основният въпрос за произхода на триконхалните черкви. Известно е, че Климент и Наум са били подготвени за духовни водачи още в Моравското княжество. Следователно те неминуемо са донесли оттам някои идеи, свързани с християнските традиции на моравските славяни. А за тях, както и изобщо за средноевропейските части на Франкската империя, основният тип черковна сграда е представлявала система от два или три взаимнопроникващи се цилиндъра, т. е. съчетание на кръгъл наос с полукръгли по форма апсида и нартекс. Често пъти тези черкви са били заобиколени от паянтови пръстеновидни открити нартекси, които им придавали напълно овална форма. При това във външния си обем най-старите от тези черкви наподобяват донякъде триконхоса. Следователно може да се предположи, че Климент е искал да построи подобна черква в Охрид, но тъй като неговите представи за облика й са били чужди на архитектурните виждания на местните строители, те са използували древната местна система на триконхалната конструкция. А колкото до „удивителната кръгла форма", за която говори житиеписецът на Климент, тя би могла да се обясни и с хипотезата, че около черквата „Св. Пантелеймон" е имало моравска открита нартика с паянтова конструкция и пръстеновидна форма. Триконхалният тип манастирски черкви бил прилаган и по времето на Втората българска държава. През тези столетия той намерил още по-широко разпространение по всички български земи, а прониквал все повече и в Гърция, Сърбия и Влахия. Неговата популярност се дължала преди всичко на сполучливото му разпределение, което удовлетворявало по-добре новите изисквания на монашеската литургика. По-специално страничните конхи били мястото (клирос), където по време на богослужението заставали левият и десният хор, така че централната част на наоса оставала свободна. Най-добри представители на този тип, построени през периода до началото на XV в., са манастирските съборни черкви в Пещерския, Трънския, Погановския, Тетевенския и други манастири. Триконхални са били и манастирската черква в днешното странджанско село Сливово, църквата в Садовския манастир и др.


37

Схеми на триконхални църкви от средновековието


38

„Свети Пантелеймон” в Охрид; източната част е възстановената стара църква на Свети Климент


39

Триконхалната църква в Пещерския манастир


40

По времето на Втората българска държава в манастироустройството активно продължавал да се използува кръстокуполният тип с четири свободни подпори, но вече и в един нов, търновски вариант, при който зиданите стълбове в олтарния тракт били заменени с колони. Такава е черквата „Св. Петър и Павел" в Търново. В югозападните български краища обаче търновският вариант не можал да намери приложение. Тук по традиция кръстокуполните храмове се строяли по онаследените от времето на цар Самуил схеми. Това проличава например от втората съборна черква на манастира „Св. Климент" (1295), от черквите „Св. Йоан Богослов" (XIV в.) и „Св. Йоан Канео" (XIII в.) в Охрид и др. Следователно и през периода XII-XIV в. двата основни типа манастирски черкви от предишните епохи триконхалните и кръстокуполните, продължавали да бъдат прилагани.

Едноабсидна кръстовокуполна църква „Свети Петър и Павел” в Търново


41

Едноабсидна кръстовокуполна църква „Свети Петър и Павел” в Търново


42

Но паралелно с тях се появил и един нов тип, който по своята същност представлява съчетанието им. Това е така нареченият атонски манастирски храм. Неговата схема е изградена въз основа на кръстокуполната система с четири свободни подпори, към която в напречно направление са придадени конхи, поемащи товара от арките между стълбовете и ограждащия зид. Статически тази система е една от най-устойчивите в средновековното строителство, а функционално тя удовлетворява всички особености на монашеските процесуални форми на богослужение, при които след реформите на Йоан Кукузел в многогласното пеене ролята на хора придобила особено значение. Но тези храмове са и много по-просторни от триконхалните и следователно са били предназначени за манастирите с големи клирове. Като най-ранен представител на атонския тип черква се сочи католиконът на Великата лавра „Свети Атанасий", построен през 1004 г. След него са създадени католиконите на манастирите „Ватопед", „Иврон" и др. Но може би най-подходящ пример е католиконът на Хилендарския манастир, изграден през 1293 г. от солунския майстор Георги Мармар. Той се състои от четири основни дяла олтар, наос, нартекс и екзонартекс. Широчината на последните два е значителна, защото според монашеските традиции тук са се изпълнявали някои литургични ритуали. Конструктивно тези пространства са покрити със система от кръстати сводове и калоти, стъпващи в центъра върху двойка колони (така наречените лити). Този черковен тип е намерил значително разпространение по целия Балкански полуостров. Такива са били първоначалните католикони на Бачковския и Рилския манастир, католиконът на разкопания манастир в кв. „Веселчани" в Кърджали, на Сливенския и Сотирския манастир и др. Долу: католикон на Хилендарския манастир в Атон.


43

Католиконът на Хилендарския манастир в Атон, компютърен модел


44

Успоредно с разгледаните три основни манастирски черковни типа през епохата на Втората българска държава по-инцидентно са били строени и черкви от типовете, прилагани масово в населените места. Например спомагателната черква „Св. Богородица" в Марковия манастир до Скопие (XIV в.) е еднокорабна куполна сграда. Съборната черква на манастира до Нерези пък е от типа на кръстокуполните храмове с помещения в междурамията. Изглежда, че към края на XIV в., когато поради османското нашествие монашеството е било в упадък, в малките манастири, метосите и скитовете все по-масово са се изграждали еднокорабни черкви. Всъщност голяма част от съхранените до наши дни средновековни едно корабни черкви са създадени именно тогава. Досега обаче в историографията те уклончиво са били отнасяни към периода XV-XVII в., като обикновено мотивировката за това е стиловата характеристика или датираните ктиторски надписи от стенописната украса. Но често пъти тази украса е много по-късна от самата сграда и затова специалната ни литература е изпъстрена с многобройни фактологически грешки. Едва през последните години някои от тях са на път да бъдат поправени. Такъв е например случаят с част от арбанашките черкви. Към началото на XVII в. във връзка със стабилизацията на християнското население и създадените условия за по-оживена икономическа дейност настъпва известен разцвет на черковната архитектура. Трябва категорично да се подчертае, че именно през това столетие са били създадени предпоставките за развитието на строителното майсторство на Възраждането. Така известното обогатяване на формите и конструкциите е довело до появата на някои по-сложни еднокорабни схеми. Първоначално усилията на строителите са били съсредоточени в пространството на наоса. За да бъде то извисено и разширено, наложило се сводовете да се укрепят с масивни подпорни поясни арки. Това не е нов конструктивен елемент, но за първи път след XIV в. той се е появил отново едва през XVII в. През същото столетие е бил възкресен и един друг стар строителен похват укрепяването на свода чрез система от слепи аркатури по страничните стени на наоса. Най-добро майсторско постижение при реализацията на такова решение постигат през 1655 г. майсторите Димитри и Мито при съборната черква на Билинския манастир.


45

Църквата на Билинския манастир

Пак тогава или малко по-рано в манастирите от западните български краища се появил и един друг подвариант на еднокорабната черква, известен в специалната литература като храм с анти. Най-старите представители на този тип са вуковските черкви (XVI в.). Антите представляват дъговидно издаване на стените и свода откъм западната страна, така че то оформя своеобразен открит нартекс с не много голяма дълбочина. Дори в някои случаи, както при Студенечкия манастир „Св. Никола", антите са толкова плитки, че на практика са се превърнали в чисто декоративен елемент на западната фасада. В днешните български земи този архитектурен елемент изглежда е бил внесен от Влахия. Това твърдение може да се обоснове с редица примери отвъд Дунава, голяма част от които датират още от XII-XIII в. От тях най-близка по характер до българските храмове с анти е черквата „Сън Никоара" в Куртя де Арджеш (XIIIв.).


46

„Света Петка”, Вуково, община Бобошево, Кюстендилско


47

Стенописи от 15 век в „Света Петка”, Вуково


48

Стенописи от 15 век в „Света Петка”, Вуково


49

За вуковските черкви от този тип или трябва да се предположи, че са дело на майстори, дошли от Влахия през XVI в., или тяхната датировка да се измести много по-назад във времето, защото архитектурният им образ е в разрез с цялото църковно строителство в западните български краища от епохата на Османското средновековие. Но тяхната голяма височина спрямо размерите на наоса говори по-скоро за влашкия им произход. Впоследствие, през XVII в., този църковен тип получил значително разпространение в западните български райони не само из манастирите, но и по селата. През XVII в. в манастирската черковна архитектура редом с тези вариантни решения на еднокорабната черква се появил и един нов манастирски тип-черквата с певници.Трябва да се подчертае, че той съвсем не представлява отзвук от триконхалния тип, защото страничните конхи в този случай имат единственото функционално предназначение да служат като места за певците. Това проличава дори от католикона на Алинския манастир „Св. Спас", който има само една певница. Може да се предположи, че появата на певниците е свързана с влияние от Атон и дори хипотетично тяхното въвеждане може да се припише на Пимен Зографски (1545-1610). Изобщо през XVII-XVIII в. западните български краища се превърнали в поле за експериментиране на нови форми в черковното строителство и на първо място в манастирския му клон. Един такъв късен опит е да се въведе овалната форма на нартекса. На времето Г. Стойков се опита да го обоснове с влияния от готическата катедрална архитектура, пречупени през някои стари влашки отзвуци [141, с. 109-110]. Тази теза може да се възприеме, защото действително една група влашки черкви, например католикона на манастира „Драгомирна" (1610), имат полукръгли в план нартекси. С готическо влияние може да се обясни и уникалният за българските земи план на средновековната черква от местността Манастирски дол до с. Батулци (Ловчанско). Но е напълно възможно тази форма на нартексите в съборните черкви на манастирите „Св. Никола" до с. Конска (Пернишко), „Св. Петка" до с. Пенкьовци (Пернишко) и „Св. Козма и Дамян" до с. Гигинци (Пернишко) да е повлияна идейно от някои атонски черкви, в които са продължени средновековни традиции. Подобна форма на нартекса имат черквите „Панагия Гекатомпилиани" на о. Парос (VI-VII в.), ротондата „Св. Виталий" в Равена (547) и доста по-късният католикон на известния манастир „Неа Мони" на о. Хиос (ок. 1044).


50

Църквата в Гигинския манастир


51

Църквата в Гигинския манастир – полукръгла абсида откъм нартекса

Documents

A temple (from the Latin word templum) is a structure reserved …bezpolezno.info/_us/_userfiles/file/8.CZHM.Manastiri.2.pdf · 2014. 11. 19. · Още с падането на Търновското