ИВАЙЛО ВАЛЕНТИНОВ БУРОВ

LES PHÉNOMÈNES DE SANDHI

DANS L’ESPACE GALLO-ROMAN

САНДХИ ЯВЛЕНИЯТА

В ГАЛОРОМАНСКОТО ЕЗИКОВО ПРОСТРАНСТВО

Автореферат на дисертация

София, 2012

2

Дисертационният труд е обсъден и насрочен за публична защита от Катедрата по

Романистика при Факултета по класически и нови филологии на Софийския

университет „Св. Климент Охридски“, където работи дисертантът.

През периода от февруари 2008 г. до февруари 2012 г. дисертантът е работил под

международно съвместно научно ръководство като докторант едновременно на

Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Университета „Мишел дьо

Монтен“ Бордо 3.

Научни ръководители:

доц. д-р Владимир Жобов, Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Климент

Охридски“

доц. д-р Ален Вио, Национален център за научни изследвания на Франция,

Университет Бордо 3

Публичната защита на дисертационния труд ще се състои на ……………… 2012 г.

от …………….. часа в зала…………………… на СУ „Св. Климент Охридски“

3

Дисертационният труд се вписва основно, но не само, в изследванията

в областта на общата фонология и фонологията на романските езици.

Понеже терминът сандхи е пресечна точка на няколко лингвистични

дисциплини и по-конкретно резултат от взаимодействието между фонология,

морфология, синтаксис и семантика, той предлага и общоезиковедски анализ

на механизмите, чрез които различните компоненти на граматиката

взаимодействат помежду си. От друга страна, фонологията не представлява

отделна реалност, а е обвързана по специфичен начин с физическата

реалност на езика, поради което настоящото изследване нерядко търси да

установи точните фонетични корелати на отделните фонологични принципи,

операции и понятия. Дисертацията внася и социолингвистична перспектива в

анализа на сандхи явленията, като изследва различните екстралингвистични

фактори, благоприятстващи тяхната вариация.

Обект на изследване на труда са редица сандхи явления,

засвидетелствани в няколко галоромански разновидности: френски,

окситански (представен най-вече от лангедокския диалект), валонски и

франко-провансалски. Тъй като голяма част от разглежданите

постлексикални фонологични явления и процеси са пан-романски,

дисертационният труд не ги анализира като изолирани процеси, а през

призмата на тяхната диатопна и диахронна вариация, т. е като специфични

проявления на общи за романските езици тенденции, и се опитва да обясни

тяхната мотивация чрез универсални фонологични принципи и закони, както

и чрез методите на сравнителния анализ. Това е и причината, поради която в

Първа и Втора глава обектът на изследване на труда бива разширен с данни

от множество езици извън романската група и дори извън индоевропейското

семейство. Само по този начин явленията от галороманските езици и

диалекти биха могли да бъдат обвързани с по-глобални тенденции, да бъдат

по-точно ситуирани спрямо други подобни явления и по-подробно

класифицирани.

4

Дисертацията си поставя редица конкретни и някои по-общи цели.

Първо, да предложи правдоподобна, строга и добре аргументирана

дефиниция на понятието сандхи. Второ, да предложи универсален

фонологичен модел, чрез който да могат да се формализират всички типове

фонологични процеси, били те на сегментно, сричково или прозодично ниво,

и така да могат да се анализират и онагледят по-ясно приликите и разликите

между галороманските сандхи явления. Трето, да представи колкото се може

по-пълна картина на всяко сандхи явление, като разглежда различни негови

аспекти: прозодичния компонент, в чиито рамки се проявява то,

фонологичния механизъм, който осигурява неговото функциониране,

факторите, които го блокират или благоприятстват, неговата фонетико-

фонологична мотивация, причините за неговото зараждане и вариация,

различните диахронни стадии, през които е преминал развоя му и т. н.

Четвърто, да докаже, че разглежданите сандхи явления не са характерни за

отделни галоромански разновидности, а за галороманското пространство

като цяло, разбирано като езиков континуум, в който няма строги граници, а

плавни преходи и общовалидни тенденции. Така например явлението лиезон

не е характерно само за френския и френските диалекти, но също и за някои

окситански говори; фоносинтактичното удвояване не е оригиналност на

итало-романското семейство и се открива под една или друга форма и в

окситанския, и във франко-провансалския; изпадащи гласни в начална

сричка пък са засвидетелствани не само във френския, а и в диалекти като

валонския, лангедокския и гасконския.

Тези цели са постигнати чрез методите на четири фонологични

теории, обединени в един еклектичен многолинеен модел. Това са

прозодичната фонология (Селкърк 1978, 1980, 1986; Неспор и Вогел 1983,

1986; Хейс 1989а), триизмерната фонология (Анкреве 1988), мораичната

теория (Химан 1985; Хейс 1989б; Плена 1993; Хашек 2000) и геометрията на

диференциалните признаци (Клементс 1985, 1993а, б, Клементс и Хюм 1995;

5

Халле, Ваукс и Уолф 2000). Благодарение на формализма на тези четири

теории добре изпъкват всички сегментни, субсегментни, прозодични и

силабични фактори, които обуславят или блокират различните фонологични

процеси.

Всички те представляват детерминистични теоретични модели, които,

въпреки своите недостатъци, имат предимството, че не се задоволяват да

констатират и описват фонетичните факти, а търсят причините за тях и се

стремят да обяснят защо те се наблюдават или не. Без да изключват идеята за

езикова вариация, те предполагат съществуването на правоговорна норма,

встрани от която се ситуират отклоненията от нея. Колкото и относително да

изглежда понятието правоговорна норма за регионални езици като

окситанския, франко-провансалския и валонския, то не е неоправдано, тъй

като дори в тях се срещат фонетични реализации, които са силно

предпочитани и преобладават над други, смятани и усещани като

маргинални.

По отношение на правоговорната норма на френския език, тя често е

предмет на спорове, когато трябва да се определи дали даден лиезон е

задължителен, факултативен или забранен. Това е причината, поради която

много автори се обявяват против нормативисткия подход към френския

лиезон и възприемат вариационистки подход, при който се говори по-скоро

за категорични, вариативни и неправилни лиезони. Въпреки че тези два

комплекса от наименования произтичат от коренно противоположни

схващания за езика, ние ги използваме като терминологични еквиваленти и

за определяне статута на конкретен лиезон се позоваваме не само на

авторитетите в тази област, но и на нашата собствена интуиция и

наблюдения върху говоримия френски. Тези наблюдения са плод на

дългогодишна практика на езика и работа върху устните му варианти, както

и на дискусии с негови естествени носители за вариацията или липсата на

вариация при определени случаи на лиезон.

6

Колкото до фонологичната интерпретация на езиковите данни от

окситанския, тя се опира главно на описанията на езика и неговите диалекти,

предложени в публикациите на редица изтъкнати специалисти в тази област

като Пиер Бек, Жорж Моран, Патрик Созе, Ерве Лийотар, Робер Лафон,

Гзавие Равие и др. Всички примери, касаещи окситанския език, за взети от

тези автори и задължително съотнесени към конкретен диалект или говор на

езика. Осемте години на изследване и изучаване на окситанския ни

позволяват да имаме към настоящия момент ясен общ поглед върху

диалектните разновидности на езика. Четирите престоя, осъществени между

2006 и 2011 г. в Дома на хуманитарните науки на Аквитания под

ръководството на Ален Вио, ни осигуриха достъп до огромен библиотечен

фонд: специализирани научни публикации, аудиозаписи на естествени

носители на езика, диалектни атласи и т. н. Благодарение на консултираната

литература се считаме за достатъчно подготвени да обвържем дадена

езикова форма с конкретен диалект или пък конкретен диалект с определен

брой отличителни черти. Това ни дава нужната увереност да изследваме

окситанския не като чужд, а като сравнително познат език. Изследванията ни

в областта на окситанската фонология и социолингвистика винаги са се

ползвали и от ценната помощ на френския ни научен ръководител Ален Вио,

към когото често сме се обръщали при нужда.

Накрая, за анализа на данните от валонския, друга галороманска

разновидност, на която е отделено особено място в дисертационния труд,

сме се опирали основно на Диалектния атлас на Валония на Луи Ремакл

(1953), както и на множеството публикации на Мишел Франкар и Ив-Шарл

Морен върху сандхи явленията в най-северния френски диалект. Всички

цитирани валонски форми в Пета глава са взети от един от тримата автори и

съотнесени към конкретен поддиалект. Тези публикации може би не са

достатъчни да ни дадат за валонския така ясна обща картина, както за

окситанския, но ни предоставят всичката нужна информация, за да се

7

запознаем с особеностите на изпадащите гласни в начална сричка и за да

продължим и преразгледаме анализа на Франкар (1981) в рамките на

многолинейните фонологии. В тази връзка сме изключително благодарни на

автора за това, че бе така любезен да ни отговори на множество въпроси

върху валонската част и да сподели с нас положителните си впечатления по

конкретни детайли от предложения от нас анализ, което му дава нужната

научна достоверност.

Всички изследвания, използвани за написване на дисертацията, са

представени в азбучен ред под формата на библиография в края на труда.

Тази библиография съдържа 19 страници, в които са посочени 262 цитирани

в дисертацията публикации на английски, френски, италиански, български и

окситански език.

В дисертационния труд биха могли да се разграничат три големи

тематични части. Първата част е с теоретична насоченост и обхваща Първа и

Втора глава, където са представени данни от над шейсет езика, говорени в

различни краища на света. В нея правим преглед на вече съществуващите

доста противоречиви схващания за термина сандхи и търсим да предложим

своя собствена дефиниция, като се опираме на методите на прозодичната

фонология и анализираме особеностите на синтагматичното взаимодействие

и свързване в рамките на различните прозодични компоненти. Втората част е

с фонологично-приложна насоченост и обхваща Трета, Четвърта и Пета

глава, където са разгледани три сандхи процеса от галороманското езиково

пространство: лиезон, фоносинтактично удвояване и изпадащи гласни в

начална сричка. Последната тематична част е със социолингвистична

насоченост и е представена от Шеста глава. В нея тези три явления са

сравнени и разгледани през призмата на факторите, определящи тяхната

вариация, сред които е и правописната традиция. Във всяка една от тези

8

части сме достигнали до важни изводи, голяма част от които представляват

личен принос към разработената тема.

Първа глава е озаглавена Терминът „сандхи“ във фонологията и

разделена на две части. Първата част прави бърз преглед на редица

разнородни дефиниции и схващания за класическите понятия вътрешно и

външно сандхи. Тя си поставя няколко цели: първо, да запознае

неосведомения читател с етимологията и значението на думата на санскрит,

откъдето тя произлиза, както и да илюстрира чрез разнообразни примери от

различни езици, че терминът се използва предимно за обозначаване на

фонологични явления, наблюдавани при свързването на морфемите в думата

или при свързването на отделните думи в изречението; второ, да

демонстрира, че тези така наречени свързващи явления (англ. joining

phenomena, фр. phénomènes de jonction) могат да бъдат от различно естество,

поради което и самата дефиниция на сандхи явленията може да бъде

допълнително стеснена; трето, да илюстрира, че съществуващите във

фонологичната литература схващания за термина са не само разнообразни,

но често противоположни и дори взаимоизключващи се; четвърто, чрез

критичен анализ на различните гледни точки да открои някои ценни (според

нас) елементи и да елиминира други с цел достигането до собствена пълна и

строга дефиниция на понятието, която да редуцира до минимум явленията от

галороманското езиково пространство, попадащи в тази категория.

В тази връзка, в тази първа част са откроени редица важни моменти,

които допринасят за по-пълното разбиране на понятието сандхи и които ще

ни послужат в следващата глава за формулирането на наша собствена

дефиниция. Първо, според Търнс (1986) може да се говори за „граматическа

йерархия на свързващите явления“ (англ. grammatical hierarchy of joining),

при която елементи от различно естество (алофони, фонеми, срички,

морфеми, думи и т. н) си взаимодействат в синтагматичен план и на

9

различно ниво (фонемно, субфонемно, морфологично, синтактично и т. н.).

Второ, при сандхи явленията трябва да се идентифицира, от една страна,

типа на границата (англ. boundary), разделяща фонемите или съчетанията от

фонеми, които взаимодействат, и, от друга страна, компонентът (бил той

морфосинтактичен или прозодичен), в чиито рамки се извършва

синтагматичното взаимодействие. Трето, според някои автори сандхи

явленията представляват фонетични промени, които могат да се извършват

не само на сегментно, но и на прозодично ниво, в резултат на което може да

се говори и за акцентно или тонално сандхи. Четвърто, сандхи явленията са

резултат от специфичното взаимодействие между фонологичния и

морфосинтактичния компонент на граматиката: от една страна, те са

обвързани с фонологията, тъй като представляват фонологични промени; от

друга страна, са обвързани с морфологията и синтаксиса, защото са резултат

от свързващи процеси в синтагматичен план, защото могат да бъдат

задействани или блокирани от морфемна или синтактична граница, и защото

се извършват в рамките на компоненти, изградени въз основа на

морфосинтактични критерии и информация.

Този последен детайл е причината, поради която втората част на

Първа глава си поставя за цел да представи основните теории за механизма,

по който се осъществява връзката между фонологията и останалите

компоненти на граматиката. Тази втора част илюстрира, че

структуралистката фонология (§ 2. 1), генеративната фонология (§ 2. 2),

лексикалната фонология (§ 2. 3), метричната фонология (§ 2. 4) и

прозодичната фонология (§ 2. 5) моделизират по различен начин

взаимодействието между фонология и синтаксис и използват различни

формални средства, за да обяснят защо дадено сандхи явление се проявява

или не в даден контекст.

Така например Трубецкой (1967) разглежда морфолексикалните

граници като външни за фонологичната система елементи, докато Харис

10

(1951) лансира тезата, че те са нулеви фонеми (без фонетична реализация).

Позицията на Харис е подета от генеративната фонология, която смята, че

границите са абстрактни единици, разположени на едно и също ниво с

фонемите, но характеризирани с признака [– сегмент].

В действителност, генеративната фонология обяснява проявлението

или блокирането на определено външно сандхи явление в даден контекст

съответно със слабия (#) или силен (##) характер на синтактичната граница

между две думи.

Mes # amis ## arrivent. → Mes amis | arrivent. – лиезон

| – липса на лиезон

Тези разделителни символи се въвеждат във фонологичното

изображение от така наречените правила за регулиране на повърхнинната

синтактична структура (фр. règles de réajustement de la structure de surface).

Според Чомски и Халле (1973), повърхнинната синтактична структура, която

е резултат от приложението на правила, действащи в рамките на

синтактичния компонент на граматиката, се трансформира в дълбинно

фонологично изображение благодарение на действието на регулативните

правила. Впоследствие дълбинното фонологично изображение, съдържащо

фонеми и абстрактни разделителни символи, се трансформира в

повърхнинно фонетично изображение благодарение на фонологични

правила, действащи в рамките на фонологичния компонент на граматиката.

Така, според генеративния модел на функциониране на речта, връзката

между фонология и синтаксис се осъществява, най-общо казано,

посредством линейно съчетание от сегменти и разделителни символи,

въведени от правила за регулиране на повърхнинната синтактична

структура.

11

Метричният модел на Селкърк (1984а) също отделя сериозно

внимание на механизма, чрез който се осъществява връзката между

фонология и синтаксис. Според авторката тя се извършва на няколко етапа,

при които повърхнинната синтактична структура получава последователно

специфичен интонационен контур и ритмично-акцентна организация преди

да бъде превърната във фонологично изображение. Както в генеративния

модел, и тук фонологичното изображение е трансформирано впоследствие

във фонетично по силата на фонологични правила. Новото в модела на

Селкърк е мястото, което се отделя на прозодията: преминаването от

повърхнинната синтактична структура към дълбинното фонологично

изображение се осъществява посредством ритъма и интонацията.

Съобразно принципите на метричната фонология, ритъмът на

изречението е изобразен чрез метрична решетка (англ. metrical grid). Тя

онагледява по специфичен начин не само различните степени на удареност

на сричките, но и степента на свързаност между отделните думи в

изречението благодарение на т. нар. празни метрични позиции (англ. silent

grid positions, фр. positions métriques silencieuses), на които не съответства

никакъв сегментен материал. Те отразяват „синтактичния тайминг“ на

изречението и броят им се определя от синтактичната структура. Колкото

по-голям е той, толкова по-слаба е синтактичната връзка между две думи:

Именно това абстрактно представяне на темпоралните връзки между

синтактичните компоненти определя проявлението на външните сандхи

явления. Това, което е от значение за тях, е близостта или отдалечеността на

думите една от друга в темпорално отношение, изчислявана като брой

12

празни позиции. Колкото по-голям е той, толкова по-малка е възможността

дадено външно сандхи явление да се прояви във въпросния контекст. Така,

всяко сандхи правило трябва да съдържа в своето структурно описание

информация за максималния брой празни позиции, през които би могло да се

прояви. Както е илюстрирано обаче по-нататък в дисертацията, не всички

фонологични явления са чувствителни към ускоряването на темпото на

говорене, което поставя под съмнение модела на Селкърк.

Лексикалната фонология (Кипарски 1982, 1985; Кейс 1985; Моханан

1986 и др.) изтъква и друг недостатък на теорията на Селкърк, а именно, че

не всички постлексикални фонологични процеси са от един и същи тип и не

при всеки от тях силата на структурните връзки между отделните думи е от

значение. Според тази теория синтаксисът представлява постлексикален

модул ма граматиката, до който фонологията има достъп едва след

приложението на всички лексикални правила.

13

Лексикалните фонологчни правила биват циклични и постциклични:

първите действат след всяка морфологична операция, а вторите едва след

приключването на всички морфологични операции. Колкото до

постлексикалните правила, те също са от два типа: структурно чувствителни

и структурно нечувствителни. Според терминологията на Моханан първите

действат в рамките на синтактичния модул, а вторите в рамките на

постсинтактичния (фонетичен) модул, където структурната информация вече

не е налична.

В терминологията на Кейс структурно чувствителните правила са

наречени външни сандхи правила (англ. external sandhi rules), а структурно

нечувствителните са тези, които често се проявяват при ускоряване темпото

на говорене (англ. fast speech rules). Първите задължително предхождат

вторите, тъй като се изхожда от хипотезата, че граматиката притежава

механизъм за вмъкване на паузи след оформянето на постлексикалните

структурни единици. Това би следвало да обясни защо единствено

структурно нечувствителните правила могат да бъдат блокирани от

присъствието на пауза (т. е от липса на фонация). Към тях спадат френското

консонантно ресилабиране (enchaînement consonantique, вж. § 5. 2. 1),

английското ротично вмъкване (linking-R, вж. § 6. 1. 1), асимилацията на

испанските носови съгласни по място на учленение (вж. § 5. 2. 1) и т. н. Към

структурно чувствителните правила пък се отнасят френският лиезон,

келтските консонантни мутации и т. н.

14

Неспор (1987) дава обаче примери за структурно чувствителни

явления, които се проявяват като следствие на действието на структурно

нечувствителни постлексикални правила, благоприятствани от скоростта на

говорене, а това поставя под съмнение така предложената от Кейс

организация на постлексикалния модул, или поне нейния универсален

характер. Освен това, в края на Втора глава са дадени няколко примера за

постлексикални фонологични явления от смесен тип; те са чувствителни

едновременно към информация от структурно естество и към темпото на

говорене (вж. II § 6. 2).

Тези два аргумента против теорията на Кейс не представляват обаче

никакъв проблем за прозодичната фонология, на която се спират и нашите

предпочитания за теоретична рамка на анализ. За разлика от генеративната

фонология и метричния модел на Селкърк (1984а), които формализират

структурните взаимоотношения между думите в изречението чрез

разделителни символи (## или **), прозодичната фонология (Селкърк 1978,

1980, 1986; Неспор и Вогел 1983, 1986; Хейс 1989а и др.) прави това чрез

понятието прозодичен компонент, представляващ един вид периметър (англ.

domain), в чиито рамки се проявява дадено фонологично правило. Формата

на прозодичната йерархия варира при различните автори, но

дисертационният труд възприема тезата на Селкърк (1978, 1980, 1986),

според която тя съдържа шест прозодични компонента, подредени във

възходящ ред както следва: сричка (σ), стъпка (π), фонологична дума (ω),

фонологична синтагма (англ. phonological phrase, фр. syntagme phonologique,

φ), интонационна синтагма (англ. intonational phrase, фр. syntagme intonatif,

I), фонологичен изказ (англ. phonological utterance, фр. énoncé, U).

15

Всеки един от тези компоненти представлява по-малък или по-голям

отрязък от потока на речта, в чиито рамки се проявяват определен брой

фонологични правила. Според тази теория, горните четири компонента на

прозодичната йерархия – фонологична дума, фонологична синтагма,

интонационна синтагма, фонологичен изказ – са конструирани въз основа на

морфосинтактични (и понякога семантични) критерии и информация, без

непременно да са изоморфни с който и да е морфосинтактичен компонент.

Колкото до сричката и стъпката, те са конструирани изцяло на базата на

фонологични принципи, поради което са наричани също метрични

компоненти (вж. Инкелас 1990).

Друга основна теза на прозодичната фонология е, че съществуват три

универсални типа фонологични правила в зависимост от функцията им и

начина, по който действат. Първите са т. нар. domain-span rules, които ние

наричаме правила с интегративна функция : те са по дефиниция структурно

нечувствителни, тъй като действат в рамките на целия прозодичен

компонент и не могат да бъдат блокирани от никаква вътрешна за

компонента граница. Според Андерсен (1986а) тяхната функция е да

засилват ефекта за прозодична цялост и неделимост на компонента, в чиито

рамки се проявяват. Примери за такива явления са френското консонантно

ресилабиране (II § 5. 2. 1) и асимилацията на испанските носови съгласни по

16

място на учленение (II § 5. 2. 1), които действат в рамките на

интонационната синтагма, както и английското ротично вмъкване (II § 6. 1.

1), което се проявява в рамките на фонологичния изказ.

Вторите са т. нар. domain-limit rules, които ние наричаме правила с

демаркативна функция: те се наблюдават единствено в непосредствена

близост до лявата или дясната граница на определен прозодичен компонент

и по този начин маркират фонетично неговото начало или край. Към този

тип явления спада обеззвучаването на краесловните звучни шумови съгласни

в езици като българския, окситанския и др. или засилването на

артикулацията на началното /r/ в испанския.

Последните са т. нар. domain-juncture rules, наричани от нас правила с

конкатенативна функция: те са структурно чувствителни, защото се

проявяват единствено на границата на два компонента, разположени в

рамките на по-голям прозодичен компонент. Според Андерсен (1986а)

ролята на този тип правила е да маркират фонетично свързването на двата

прозодични компонента в рамките на по-голям такъв. Към тези правила се

отнасят например френският лиезон, който се наблюдава на границата на две

фонологични думи, разположени в една и съща фонологична синтагма (III),

както и консонантната мутация в уелския, наблюдавана на границата на две

фонологични синтагми, намиращи се в една и съща интонационна синтагма

(II § 5. 2. 2) .

Първа глава завършва с определението, че всички сандхи явления са

резултат от приложението единствено на правила с конкатенативна функция,

но че не всички правила с конкатенативна функция представляват сандхи

явления. За да се дефинира още по-строго понятието сандхи е необходимо да

се проучи дали правилата с конкатенативна функция действат във всички

прозодични компоненти или само в някои от тях и какво е естеството на

структурната информация, която ги характеризира на отделните прозодични

нива. Тези въпроси са обект на изследване на Втора глава.

17

Ако действително съществува, както твърди Търнс (1986),

„граматическа йерархия на свързващите явления“, редно е да се запитаме

дали тя намира израз при прозодичната йерархия. Отговорът на този въпрос

предполага анализ на естеството на процесите, извършващи се във всеки

един от шестте прозодични компонента. Иначе казано, щом всяко

фонологично правило се проявява в определен прозодичен компонент, редно

е да се запитаме дали всеки прозодичен компонент се свързва, на свой ред, с

определен тип фонологични правила? За да изясни този въпрос, Втора глава

разглежда начина на конструиране, вътрешната структура и

супрасегментната организация на всеки прозодичен компонент, като тръгва

от най-малкия и достига до най-големия. Този подробен анализ на сричката

(§ 1), стъпката (§ 2), фонологичната дума (§ 3), фонологичната синтагма (§

4), интонационната синтагма (§ 5) и фонологичния изказ (§ 6) не е

самоцелен, а има интерес към разглежданата тема в три основни

направления. Първо, той е задължителен етап в търсенето на еднозначна и

точна дефиниция на термина сандхи, тъй като сандхи явления се наблюдават

само в някои прозодични компоненти. Второ, той позволява въвеждането на

три нови фонологични модела, които служат за по-нататъшна теоретична

рамка на анализа: триизмерна фонология, мораична теория и геометрия на

диференциалните признаци. Трето, той минава през разглеждането на

примери за множество сандхи явления в най-различни езици, с някои от

които могат да се направят любопитни аналогии при разглеждането на

сандхи явленията от галороманските езици.

Както вече бе споменато, Втора глава позволява въвеждането на

формализма и основните теоретични постановки на триизмерната

фонология, мораичната теория и геометрията на диференциалните признаци.

Обединени в един-единствен многолинеен модел заедно с прозодичната

фонология, те ни дават основание да представим човешката реч като

многоизмерна структура, чиито отделни нива са взаимно свързани чрез

18

асоциативни линии съобразно универсални принципи или частни за

определен език параметри. Според така възприетия разнороден модел биха

могли да се разграничат минимум шест фонологични измерения или нива:

прозодично измерение (на прозодичните компоненти), силабично измерение

(където са разположени сричковите компоненти), мораично измерение (на

единиците за метрична тежест), темпорално измерение (на скелетните

позиции като абстрактни времеви единици), сегментно и субсегментно

измерение (където са разположени съответно фонемите и техните градивни

единици). Това доказва, че не всички фонологични теории се изключват

взаимно и че поне гореспоменатите четири се допълват успешно. Нещо

повече, дисертацията лансира и се опитва да докаже твърдението, че техните

основни постановки са напълно достатъчни да формализират всички

съществуващи фонологични процеси.

dimension prosodique : σ π ω φ I U

dimension syllabique : A R N C

dimension morique : µ µ µ µ µ

dimension chronématique : • • • • • • • • •

dimension segmentale : s i ẽ f

dimension subsegmentale : [± nasal] [± latéral] {labial}

Формализмът на прозодичната фонология е използван по-конкретно за

предефинирането на класическите понятия външно и вътрешно сандхи.

Първото понятие е запазено за структурно чувствителните явления с

конкатенативна функция, проявяващи се на границата на две фонологични

думи, групирани в един и същи постлексикален компонент. В тази глава

достигаме и до заключението, че външните сандхи явления се наблюдават

предимно, но не само, в рамките на фонологичната синтагма. Това се

обяснява с факта, че фонологичната синтагма е сравнително малък

прозодичен компонент, който групира думи, чиято синтактична връзка е

достатъчно силна, а сандхи явленията са по дефиниция структурно

19

чувствителни. Колкото до интонационната синтагма и фонологичния изказ, в

тях се проявяват предимно явления с интегративна и демаркативна функция,

или пък ако се проявяват сандхи явления, то тяхната структурна

чувствителност е силно ограничена и се изчерпва с присъствието на

лексикална граница във формулировката на правилото. Това заключение

представлява особен личен принос към изучаването на постлексикалните

прозодични компоненти, тъй като те са били обект на много изследвания, но

ние лично не познаваме такива, които да ги анализират от гледна точка на

типа фонологични правила, които се проявяват във всеки един от тях.

Колкото до вътрешните сандхи явления, те са дефинирани като

лексикалните еквиваленти на постлексикалните структурно чувствителни

правила. Терминът е използван единствено за обозначаване на

морфофонемни неавтоматични правила, проявяващи се на границата на две

кохерентни морфеми в рамките на нерекурсивна фонологична дума. Тази

строга дефиниция изключва използването на термина за обозначаване на

явления, обусловени единствено от фонологичния контекст или проявяващи

се във вътреморфемна позиция, или пък резултат от процес на прозодично

прикрепяне, вследствие на който морфемите са разделени от

вътрелексикална прозодична граница. Така предложените от нас строги

дефиниции на понятията вътрешно и външно сандхи нямат за цел да налагат

ново схващане за тях във фонологията, а да ограничат до минимум

фонологичните явления от галороманското пространство, които попадат в

тази категория и които са обект на изследване на Трета, Четвърта и Пета

глава.

Така, според защитената от нас позиция, единствено във

фонологичната дума и в по-големите от нея постлексикални компоненти

могат да се наблюдават сандхи процеси. Това се обяснява с факта, че

единствено при тяхното конструиране фонологичната информация се

преплита по специфичен начин с информация от морфологичен, синтактичен

20

или семантичен тип, което според нас е необходимо условие, за да се говори

за сандхи. Колкото до сричката и стъпката, те представляват метрични

компоненти, конструирани изцяло на базата на фонологични критерии,

поради което в тях не би следвало да се проявяват сандхи явления.

Както обаче става ясно от анализа, в сричката и в стъпката се

наблюдават множество свързващи процеси, резултат от взаимодействието на

различни елементи в синтагматичен план. Въпреки че в сричката и в

стъпката не се проявяват сандхи явления, някои сандхи явления са резултат

от процеси на оптимизация на метричните компоненти, какъвто е случаят с

фоносинтактичното удвояване. Затова и тази Втора глава демонстрира на

какво съответстват понятията оптимална атака, кода и рима, оптимален

сричков контакт, оптимална структура на хорея и ямба. Представени са

накратко и фонетичните корелати на фонологичните схващания и постулати

за оптималността на метричните компоненти. Анализирани са и различни

отипмизационни (или хармонизационни) процеси на субсегментно ниво,

наречени транскатегориални асимилации, при които гласна и съгласна си

взаимодействат чрез пренос на различни диференциални признаци.

Друг приносен момент на тази глава е, че предлага единен модел за

анализ на морфологичните и прозодичните аспекти на афиксите и клитиките.

Посредством принципите на прозодичната фонология и понятието

рекурсивен компонент, тя изтъква някои универсални прилики и разлики

между морфосинтактични процеси като композиция, афиксация и

клитицизация, твърдейки, че на прозодично ниво те съответстват на три

възможни интерпретации в зависимост от това дали кохезията с

фонологичната дума е слаба, средна или силна: отделяне в две

самостоятелни фонологични думи, прозодично прикрепяне на морфемата

към фонологичната дума чрез създаването на рекурсивен контур или

инкорпориране във фонологичната дума: ит. (lava)ω(piatti)ω „миялна

машина“, (a(sociale)ω)ω’ „асоциален“, (cas-ina)ω „къщичка“.

21

Тази глава демонстрира също, че това тристепенно разделение може

да се наблюдава и в рамките на един и същи тип морфема в зависимост от

това как тя се прозодифицира в различни езици или в различни

разновидности на един и същи език. Така например в различните езици

енклитиките се държат по различен начин по отношение на ударението. В

италианския те никога не предизвикват неговото изместване надясно и

създават впечатлението, че остават някак си извън вътрешната фонологична

дума (англ. inner phonological word), разбирана като компонент, в чиито

рамки се проявява ударението: pórta „донеси“, pórtalo „донеси го“, pórtamelo

„донеси ми го“. В класическия латински енклитиките винаги изместват

ударението към предпоследната сричка и създават впечатлението, че са част

от една и съща нерекурсивна фонологична дума (fémina → femináque). В

неаполитанския пък една клитика никога не измества ударението (píλλa

„вземи“ → píλλalә „вземи го“), докато съчетание от две клитики води до

създаването на нова бинарна стъпка и до появата на допълнително ударение

(píλλatéllә „вземи си го“). Тази вариация при прозодификацията на

енклитиките може да бъде отразена адекватно чрез прозодичните понятия

вътрешна и външна фонологична дума, екстраметричност, лексикална и

постлексикална стъпка и т. н. Анализът на тази вариация ни позволява да

дефинираме по-ясно термина акцентно сандхи, както и явленията, към които

той се отнася.

Акцентното сандхи обаче може да бъде не само вътрешно (на ниво

фонологична дума), но и външно (на ниво фонологична синтагма).

Явленията от този тип са илюстрирани от различни случаи на изместване на

крайно ударение към по-предна сричка, когато началната сричка на

следващата дума е ударена. Тази стратегия за избягване на сблъсък на две

съседни ударения (англ. stress clash, фр. collision accentuelle) се среща в

някои разновидности на италиански, говорени в Северна Италия (metá tórta

22

→ mèta tórta „половин торта“), както и в английския (thirtéen trúmpets →

thìrteen trúmpets „тринайсет тромпета“).

Накрая, в тази глава е изразено твърдението, че не само

фонологичната дума, а всички прозодични компоненти могат да бъдат

рекурсивни, което, както е видно от следващата Трета глава, е от

изключителна важност за анализа на прозодичния периметър на проявление

на френския лиезон.

Трета глава разглежда всички фонологични аспекти на явлението

лиезон, а именно езиковите фактори за неговата вариация (§ 1), прозодичния

периметър на проявление на задължителния и факултативния лиезон (§ 2),

връзката между лиезон и консонантно ресилабиране, причините за

зараждането и регуляризирането на явлението, условията, при които то се

проявява в други разновидности на френския (§ 3), статута и

многолинейните изображения на всички видове крайни съгласни във

френския (§ 4) и т. н.

В първата част на главата са представени всички случаи на

задължителен, забранен и факултативен лиезон чрез различни примери, а във

втората въпросните случаи са анализирани чрез методите на прозодичната

фонология с цел да се установи прозодичният периметър на действие на

явлението. Изводът, до който достигаме, е, че фонологичната синтагма е

компонентът, в чиито рамки лиезонът е стилистично немаркиран и винаги

възможен, а реструктурираната фонологична синтагма е компонентът, в

който лиезонът никога не е задължителен.

Третата част илюстрира, че за разлика от консонантното ресилабиране

(enchaînement consonantique), което е естествен процес, при който се достига

до немаркирано силабиране на нивото на интонационната синтагма,

лиезонът е частично граматикализиран процес, резултат от регуляризацията

на редуванията на крайни съгласни с нулевата фонема. В исторически план

23

тези редувания са логично следствие от различната съдба на крайните

съгласни в старофренския и средния френски, които изпадат най-напред в

предконсонантна позиция, след това пред пауза, а в предвокална позиция

някои от тях никога не са спирали да се произнасят.

Последната разлика между двете явления е свързана с техните

функционални характеристики. Лиезонът е резултат от правило с

конкатенативна функция, което действа на границата на две фонологични

думи, разположени в една и съща фонологична синтагма, и се влияе от

различен тип фактори: фонологични, синтактични, морфологични,

лексикални и стилистични. Консонантното ресилабиране пък е чисто

фонологичен процес с интегративна функция, проявяващ се в рамките на

интонационната синтагма.

Четвъртата част фиксира фонологичния анализ на френския лиезон в

рамките на модела Принципи и параметри, в който фонологичните явления

не са резултат от фонологични правила, действащи в определен ред, а

произтичат от самата форма на дълбинното изображение, както и от

определен брой универсални принципи и частни за френския език конвенции

и параметри.

Фонологичната формализация на явлението лиезон се вписва в

анализа на Пиер Анкреве (1988), от който смe се вдъхновявали в почти

всички наши досегашни публикации, и е негово продължение, въпреки че се

разграничава от него по някои детайли. Така например дисертацията

предлага различни изображения както за крайните стабилни съгласни (фр.

consonnes fixes), така и за съгласните, които авторът нарича „плаващи“ (фр.

consonnes flottantes). Впрочем това старо и добре познато разделение е

изоставено от нас, защото има основание да се говори за три степени на

стабилност на френските крайни съгласни в зависимост от това дали те

могат да изпадат или не, и ако да, при какви условия. Неизпадащите крайни

съгласни са асоциирани със скелетната линия още в лексикалното

24

изображение; съгласните, които се запазват пред пауза (т. е пред силна

синтактична граница) и изпадат единствено пред дума, започваща със

съгласна, са представени като плаващи сегменти, неасоциирани със

съответстващата им скелетна позиция; съгласните, които се реализират

фонетично единствено пред дума, започваща с гласна, се различават от

предходните само по това, че на плаващата съгласна не съответства никаква

скелетна позиция в дълбинното изображение. Изображенията на трите типа

крайни съгласни са илюстрирани по-долу съответно с думите net, huit и

grand:

Предложеното от нас изображение на крайните стабилни съгласни се

отличава от това на Анкреве по един немаловажен детайл. Авторът смята, че

на лексикално ниво те не следва да бъдат асоциирани с крайната сричка,

понеже невинаги се реализират в позиция на кода, а напротив, могат да

бъдат ресилабирани, стига следващата дума да започва с празна сричкова

атака (а).

Според нас обаче те следва да бъдат част от външна сричка, което не

изключва и дори предполага възможността те да се реализират в рамките на

друга сричка на постлексикално ниво, но същевременно отразява факта, че

25

на лексикално ниво те се държат като имплозивни съгласни, тъй като имат

отношение към тембъра на средните гласни (б). По-конкретно, затвореният

характер на крайните срички в думи като avec, dernière и т. н. се доказва от

факта, че средната нелабиализана гласна винаги е от трета степен на

отвореност: /ɛ/. Иначе казано, във френския се осъществяват два типа

силабиране: един на лексикално и един на постлексикално равнище.

Въпреки че фонологичният анализ на френския лиезон се вписва в

модела Принципи и параметри, явлението е формализирано и посредством

представеното по-долу трансформационно правило. То има за цел, първо, да

демонстрира, че разликите между двата подхода не са чак толкова големи и,

второ, да впише нашия анализ в дългогодишната традиция лиезонът да се

моделизира чрез правила.

Това правило синтезира всички важни заключения, до които

достигаме за фонологичните аспекти на френския лиезон. Първо, то изразява

идеята, че явлението се наблюдава на границата на две фонологични думи,

които са част от една и съща фонологична синтагма. Второ, то показва, че

26

лиезонът е резултат от реализацията на особен тип крайни съгласни (на

които не съответства никаква скелетна позиция в дълбинното изображение),

произнасяни единствено пред нулева сричкова атака. Трето, структурната

промяна (вляво от наклонената черта) не посочва сричковия компонент, с

който се свързва съгласната след „закотвянето“ си в скелета, което идва да

покаже, че лиезонът може да се извършва със или без ресилабиране.

Друга разлика с модела на Анкреве е начинът, по който

формализираме лиезона с носова съгласна, а именно чрез въвеждането на

плаващ [носов] признак, на който не съответства никакъв елемент на по-

горните измерения. Това изразява идеята, че при някои прилагателни като

bon, certain и т. н. носовият признак се реализира или в рамките на

сричковото ядро (bon garçon [bõgaʀsõ] „добро момче“) или в рамките на

атаката на следващата дума (bon ami [bɔnami] „добър приятел“).

Така, съгласната /n/, при която лиезонът винаги предполага

ресилабиране, се различава от всички останали лиезонни съгласни, които се

27

реализират или в рамките на атаката на следващата дума (в случай на

ресилабиране) или в рамките на кодата на предходната дума (когато

лиезонът не е придружен от ресилабиране).

Основният принос на тази глава обаче е, че разширява анализа на

Анкреве, като изследва статута на съчетанията от полугласна и гласна и

достига до заключението, че във френския съществуват четири типа подобни

съчетания в зависимост от степента на сцепление между двата сегмента.

Първите два типа са представени съответно от леките (едноскелетни)

дифтонги /ɥi/, /wa/ и /wẽ/, в които кохезията между глайд и гласна е

максимална, и от редица тежки (двускелетни) дифтонги, които поради своята

ограничена дистрибуция не са толкова фонологично компактни, колкото

първите. В третия тип съчетания апроксимантът и гласната са разделени от

морфемна граница и единствено в този случай може да се говори за

глайдизация (фр. semi-vocalisation). Този термин отразява процеса, при който

високите соноранти /I/, /Y/ и /U/ се реализират като полугласни. Тъй като

архифонемата, съответстваща на високия сонорант, може да се асоциира

само с нулева сричкова атака, този тип съчетания от полугласна и гласна

нямат статут на дифтонги. Накрая, при последния тип подобни съчетания

имаме начална полугласна, функционираща като съгласна: тя блокира

постлексикалните явления като лиезон и елизия и следва да бъде

интерпретирана като част от сричковата атака, а не от ядрото.

фр. huis clos „затворени врати“

28

Лиезонът е безспорно една от най-големите оригиналности на

френския език и френските диалекти. Въпреки че се открива също и в някои

окситански диалекти, в тях той е общо взето изолирано явление,

наблюдавано в малък брой синтактични конструкции или в словосъчетания с

малко или много устойчив характер. Интересното обаче е, че в окситанския

лиезонът е в „конкуренция“ с други сандхи явления, като

фоносинтактичното удвояване, на което е посветена Четвърта глава.

Тя е разделена на три основни части, които разглеждат съответно

вариацията и многолинейните изображения на окситанските крайни

съгласни (§ 1), фоносинтактичното удвояване в италороманския (§ 2) и в

галороманския (§ 3).

От анализа в първата част става ясно, че крайните окситански

съгласни участват в три типа редувания:

- с нулевата фонема: sèrp [sɛrp] „змия“ ~ sèrp d’aiga [sɛrdajgɔ] „водна

змия“, nuech [ne] „нощ“ ~ nuech e jorn [netʃedʒu(ʀ)] „нощ и ден“;

- с първата част на двойна съгласна: lop [lup] „вълк“ ~ lop gris

[luggris] „сив вълк“;

- със слаб вариант на същата фонема: las cabras [laskabrɔs] „козите“ ~

los òmes [luzɔmes] „хората“ ~ las bèstias [lajbɛstjɔs] „зверовете“.

Последният тип редувания са разгледани подробно в следващата Пета

глава, докато Четвърта глава е посветена почти изцяло на редуванията от

втория тип. На редуванията от първия тип е посветена само първата част на

тази глава, тъй като някои от тях представляват случаи на лиезон. В

действителност, както във френския, така и в окситанския трябва да се

различават случаите, в които изпадащите съгласни се запазват пред пауза

(sèrp [sɛrp] ~ sèrp d’aiga [sɛrdajgɔ]), и случаите, в които те се запазват само

пред нулева сричкова атака (nuech [ne] ~ nuech e jorn [netʃedʒu(ʀ)]). Иначе

казано, и във френския, и в окситанския се различават три степени на

стабилност на крайните съгласни, поради което на ниво асоциации и

29

съответствия между скелетно и сегментно измерение те имат едно и също

изображение и в двата езика.

Вариацията на окситанските крайни съгласни обаче е много по-

значима, ако се вземе предвид и мораичното измерение. От една страна,

някои от изпадащите съгласни – дори тези, на които не съответства скелетна

позиция в дълбинното изображение, – имат метрична тежест, тъй като

участват в образуването на акцентната стъпка, която в окситанския има

формата на мораичен хорей. Това е причината, поради която им съответства

плаваща (или латентна) мора, влизаща задължително в състава на стъпката

(г, е). От друга страна, някои стабилни крайни съгласни с морфологична

функция, като глаголни окончания и окончанието за множествено число,

нямат никакво отношение към конструирането на стъпката и мястото на

ударението, поради което логично не им съответства никаква единица за

метрична тежест (в). От трета страна, съществуват стабилни крайни

съгласни, които никога не биват ресилабирани при наличието на нулева

атака в началото на следващата дума, поради което са асоциирани със

сричковата кода още на лексикално ниво (а).

30

Както вече бе споменато обаче, стабилността на тези съгласни е доста

относителна, тъй като, въпреки че винаги се реализират фонетично, невинаги

тяхното фонетично съдържание е едно и също. Напротив, то варира в

зависимост от сегментния контекст и често крайните неизпадащи шумови

съгласни напълно се уподобяват на началната съгласна на следващата дума.

Тази пълна регресивна асимилация на лексикалната граница е наречена от

нас фоносинтактично удвояване, по аналогия с едноименното и добре

познато явление в някои разновидности на италианския. Въпреки че на пръв

поглед консонантните удвоявания в италианския и в окситанския

представляват процеси със съвсем различна фонологична мотивация,

анализът ни доказва редица сходства между тях и защитава решението да

бъдат назовавани с един и същи термин.

Доколкото ни е известно, тази глава представлява първото

сравнително изследване на всички типове консонантно удължаване в итало-

и галороманските говори, поради което и нейният принос за разглежданата

тема е най-голям. Една от основните ни констатации е, че лангедокският

диалект на окситанския представя в синхрония първичния диахронен стадий,

през който е преминала еволюцията на италианското фоносинтактично

удвояване. През този първи етап, който е засвидетелстван и в съвременните

сардски говори, фоносинтактично удвояване представлява обикновена

консонантна сандхи асимилация, при която две съгласни, разделени от

лексикална граница, се уподобяват напълно, оптимизирайки сричковата

кода.

Вторият тип фоносинтактично удвояване е пряко свързан с ударението

и се дължи на изискването в някои езици ударената сричка да бъде

задължително тежка (т. е да съдържа две мори). Подобно удвояване е

засвидетелствано в италианския, където крайна ударена гласна предизвиква

удължаването на началната съгласна на следващата дума, за да оптимизира

структурата на римата на ударената сричка. Аналогично явление се

31

наблюдава и в някои западни лангедокски говори, където крайна съгласна се

удължава, когато съществува риск нейното ресилабиране да превърне

ударената сричка от тежка в лека. Така, според защитената от нас теза,

всички случаи на фоносинтактично удвояване представляват или стратегия

за оптимизация на сричковата кода (лангедокски, сардски) или стратегия за

оптимизация на сричковата рима (италиански, франкопровансалски,

лангедокски). В италианския, където през различни периоди от историята на

езика са засвидетелствани и асимилационният, и акцентният тип

консонантно удължаване, те са се смесили взаимно, тъй като стратегиите за

оптимизация на сричковата кода са по дефиниция и стратегии за

оптимизация на сричковата рима.

Съществува и един последен любопитен случай на консонантно

удвояване, засвидетелстван в неаполитанския и някои други диалекти от

Централна и Южна Италия, но от който няма никаква следа в

галороманския. То представлява особен тип компенсаторно удължаване

вследствие на изпадането на редица крайни съгласни. Последните никога не

се реализират фонетично, но и до ден днешен продължават да предизвикват

удвояването на началните съгласни вследствие на автоматизирани рефлекси

от действалите някога асимилации на лексикалната граница. Въпреки че се

заражда като стратегия за оптимизация на сричковата кода, в синхронен

план този тип консонантно удължаване вече няма подобна функция.

Сравнителният анализ на фоносинтактичното удвояване в италианския

и окситанския демонстрира също така, че в двата езика явлението

функционира в рамките на различни прозодични компоненти. Докато в

италианския то не се проявява извън границите на фонологичната синтагма,

в някои лангедокски варианти консонантната асимилация може да се

проявява в рамките на най-големия прозодичен компонент, а именно

фонологичния изказ. От друга страна, фоносинтактичното удвояване в

италианския е явление с конкатенативна функция, тъй като се наблюдава

32

единствено на границата на две фонологични думи, докато в лангедокския то

е с интегративна функция, понеже може да преодолява всякакви структурни

граници в рамките на фонологичния изказ. Единственият тип

фоносинтактично удвояване в галороманското пространство, който

притежава всички характеристики на сандхи явление, е този, при който

крайна съгласна се удължава, когато съществува риск нейното ресилабиране

да превърне ударената сричка от тежка в лека.

Накрая, тази глава предлага формално описание на всички

фонологични процеси, водещи до образуването на двойна съгласна на

лексикалната граница. При асимилационния тип удвояване в дълбинното

изображение имаме две съгласни С1 С2 с различно фонологично съдържание.

Тяхното пълно уподобяване се дължи на преноса на всички диференциални

признаци на С2 към С1, вследствие на което С1 губи всички свои

първоначални спецификации.

Акцентният тип удвояване в италианския е моделизиран чрез

понятието каталексис, а именно чрез присъствието на краесловна латентна

мора, доминирана от плаваща кода, на която не съответства никакъв

сегментен материал. Неасоциираната мора изразява идеята, че в италианския

съществува тенденция всички ударени срички да се реализират като тежки,

докато неасоциираната кода показва, че, за разлика от всички останали

срички, крайните се реализират като тежки чрез консонантно, а не чрез

вокално удължаване.

33

Накрая, в окситанските говори, които познават консонантното

удължаване като стратегия за оптимизация на сричковата рима, се

наблюдават особен тип двойни съгласни, които ние наричаме едноскелетни,

поради това че втората им част невинаги е ясно реализирана.

Докато Трета и Четвърта глава разглеждат различните проявления на

латентността при съгласните, Пета глава изследва различни случаи на

латентни гласни, и по-конкретно в начална сричка, където тяхното изпадане

или произнасяне зависи от характера на предходната сричка. Тази глава е

разделена на две основни части. Първата разглежда статута, силабирането и

поведението на съчетанията от /s/ + съгласна в западните романски езици и

най-вече в начална позиция, където те често биват опростявани чрез

вмъкването на протетична или епентетична гласна. Втората изследва други

начални консонантни съчетания, били те етимологични или резултат от

изпадане на гласна, за да докаже, че стратегиите за тяхното опростяване са

от същия тип, както при съчетанията от /s/ + съгласна.

Първата част отделя голямо внимание на сричкоделението на

романските консонантни съчетания /s/ + съгласна. Съществуват редица

схващания, че в някои от романските езици, и по-конкретно във френския и

италианския, двете съгласни от съчетанието могат да бъдат част от една и

съща сричка, поради факта че се срещат в начална позиция: ит. stampa

„печат“, specchio „огледало“, фр. statique „статичен“, spectacle „спектакъл“ и

т. н. В дисертацията обаче са приведени множество аргументи от фонетико-

фонологичен характер, доказващи по убедителен начин, че въпросните

34

съчетания са хетеросилабични в цялото западно романофонско

пространство. В действителност още в късния латински и прароманския се

наблюдава тенденция за вмъкване на протетична или епентетична гласна в

началото на думата с цел опростяване на консонантното съчетание, когато

предходната дума завършва на съгласна и ресилабирането се оказва

невъзможно. Необходимостта от създаване на ново сричково ядро в случая

се дължи несъмнено на невъзможността предконсонантното начално /s/ да

образува комплексна сричкова атака заедно със следващата съгласна. В

повечето романски езици протезата се лексикализира с течение на времето и

става неделима част от фонологичното (дълбинно) изображение на думата,

докато в италианския, поради големия брой крайни отворени срички,

аналогията действа в противоположна посока, а именно към елиминиране на

опорната гласна от всички лексикални единици. В това отношение,

валонският и лангедокският представляват интересни случаи, тъй като са

едни от редките романски говори, в които опорната гласна не е претърпяла

лексикализация, а е запазила първичната си дистрибуция и функционира

като фонологично шва.

вал. sucole „училище“

В рамките на многолинейните фонологии, в които се вписва

теоретичният анализ, предконсонантното начално /s/ следва да бъде

представено като плаващ сегмент, т. е. като фонема, която не е асоциирана с

никакъв силабичен компонент на лексикално равнище, а само със скелетното

измерение, тъй като винаги се реализира фонетично, но понякога в позиция

на атака, понякога в позиция на кода. Колкото до опорната гласна, тя е

35

изобразена като „двойно плаващ сегмент“, понеже се произнася само след

крайна затворена сричка (oune sucole „едно училише“), но не и след крайна

отворена (la scole „училището“). Неговото закотвяне (фр. ancrage) или

изпадане се извършва едва на постлексикално ниво в зависимост от

фонологичния и синтактичния контекст.

В тази част на главата е защитена тезата, че в романските езици

съскавите съгласни не могат да бъдат част от комплексна атака поради

високото място, което заемат в скалата по звучност на сегментите. В

действителност, съществуват редица факти, свързани с дистрибуцията на

съскавите съгласни, които ги отличават от останалите шумови съгласни и ги

доближават до сонорните. Всичко това ни дава основание да преразгледаме

мястото на сибилантите в скалата по звучност, като за това си решение се

опираме на езикови данни от множество езици и диалекти: френски,

италиански, сардски, испански, португалски, каталонски, валонски, различни

разновидности на окситански, латински и санскрит.

Тук е анализирано и още едно сандхи явление, характерно за

лангедокския диалект на окситанския: вокализацията на имползивното /s/

пред дума започваща със звучна съгласна (las bèstias [lajbɛstjɔs] „зверовете“).

То е структурно чувствително явление с конкатенативна функция, тъй като

се проявява само на границата на две фонолгични думи и само когато /s/

изпълнява морфологична функция.

Втората част на Пета глава си поставя въпроса дали поведението на

началните съчетания /s/ + съгласна във валонския и лангедокския не е просто

частен случай на опростяване на хетеросилабична консонантна група, който

би могъл да бъде сравнен с други аналогични случаи на редувания на гласни

с нулевата фонема в идентичен контекст. В действителност, подобен тип

редувания се откриват в три галоромански разновидности: френски,

валонски и гасконски.

36

Заключението е, че всички изпадащи гласни в начална сричка имат за

основна функция да осигурят нормалното и правилно силабиране на начална

съгласна в рамките на един от постлексикалните прозодични компоненти.

Когато нестабилната гласна е етимологична, нейното изпадане е възможно

само след крайна отворена сричка и отразява естествената тенденция за

икономия на артикулаторните движения и за намаляване продължителността

на фонацията (фр. la p’tite). Нейното произнасяне пък е задължително

условие за осигуряването на коректно силабиране на постлексикално ниво и

за предотвратяване образуването на консонантни групи, които не могат да

образуват канонична сричкова атака (фр. une petite).

Според защитената от нас позиция, всички редувания на гласни с

нулевата фонема в начална сричка се вписват в една пан-романска тенденция

за постлексикално регулиране на дефектната сричкова структура на някои

лексикални единици при интегрирането им в изречението. За разлика от

славянските и германските езици, където случаите на ресилабиране на

лексикалната граница са изключително редки, романските езици извършват

най-напред силабиране на лексикално ниво, а след това и на постлексикално

ниво. Изразена е и тезата, че прозодичният периметър на това ресилабиране

е интонационната синтагма, която често е отделена от паузи, отвъд които

ресилабирането трудно би могло да се осъществи.

Последната Шеста глава изследва социо- и екстралингвистичните

фактори, които благоприятстват жизнеността на сандхи явленията или водят

до тяхната фосилизация. Общото между всички разгледани сандхи процеси в

предходните три глави е, че са резултат от присъствието на латентен елемент

в дълбинното изображение: плаваща гласна или плаваща съгласна в

зависимост от конкретното явление. Тази чисто фонологична обща черта на

сандхи явленията невинаги обаче намира израз на графично ниво. В

действителност само етимологичният или диасистемен правопис

37

интериоризира по естествен начин идеята за латентност (т. е идеята, че

лексикалното изображение на думата съдържа плаващ сегмент, който

невинаги се реализира фонетично). За сметка на това, фонетичните

правописи, примери за които има и в окситанския, и във валонския, създават

директна връзка между графема и фонема, поради което имат ограничаващ

ефект върху произношението и върху вариацията, която по принцип е

основна характеристика на сандхи процесите.

Иначе казано, тази последна глава илюстрира, че връзката между

правопис и произношение е двупосочна. Въпреки че при зараждането на

графичните системи на романските езици фонетичният облик на думата

определя до голяма степен нейната графична форма, с течение на вековете е

възможно правописът постепенно да се еманципира и дистанцира от

произношението, вследствие на което да започне да влияе върху него.

Примери за подобно влияние на правописа върху произношението се

наблюдават при френския лиезон. Мале (2008) отбелязва, че при четене се

реализират много повече факултативни лиезони, отколкото при спонтанно

говорене. Това се обяснява с факта, че писменият текст визуализира това,

което е недостъпно за окото при говорене, а именно латентната крайна

съгласна. Особен вид влияние на графичната реалност върху

произношението се наблюдава и при неправилните лиезони (фр. pataquès),

които могат да бъдат или от синтагматичен тип (*chefs d’Etat [z]africains),

или от парадигматичен тип (*vingt-quatre[z] ans по аналогия с vingt-deux/trois

ans).

Правописната традиция е обаче само един от екстралингвистичните

фактори, обуславящи сандхи вариацията. За явлението лиезон другите

фактори са диафазни и диастратни (регистър на езика, особености на

комуникативната ситуация, възраст и образование на носителите на езика), а

за фоносинтактичното удвояване основният фактор е на ниво диатопия

(регионален произход на говорещото лице).

38

Както е прието, заключението на дисертацията систематизира

накратко най-глобалните и най-важните изводи с приносен характер за

разглежданата тема. Ето накратко някои от тях.

Първо, дисертацията предлага нова строга дефиниция на класическите

понятия външно и вътрешно сандхи, като се опира на методите на

прозодичната фонология и анализира характеристиките на различните

свързващи процеси в отделните прозодични компоненти.

Второ, в дисертацията се достига до неизказвания досега извод, че

структурно чувствителните постлексикални явления се проявяват предимно

в рамките на фонологичната синтагма, докато структурно нечувствителните

(влияещи се често от темпото на говорене) се наблюдават главно в

интонационната синтагма и фонологичния изказ.

Трето, дисертацията предлага и наше собствено схващане за термина

вътрешно и външно акцентно сандхи, анализирайки подробно прозодичните

аспекти на морфоснтактични процеси на нивото на вътрешната и външната

фонологична дума като афиксация, клитицизация и композиция, както и

различни случаи на изместване на ударението на ниво фонологична

синтагма.

Четвърто, предложени са различни подобрения на триизмерния модел

на Анкерве (1988) за анализ на френския лиезон, касаещи по-конкретно

изображенията на различните видове крайни съгласни във френския,

формализацията на лиезона с носова съгласна и анализа на статута на

съчетанията от апроксимант и гласна.

Пето, предложен е анализ на прозодичния периметър на действие на

явлението лиезон, от който става ясно, че фонологичната синтагма е

компонентът, в чиито рамки лиезонът е стилистично немаркиран и винаги

възможен, а реструктурираната фонологична синтагма е компонентът, в

който лиезонът никога не е задължителен.

39

Шесто, най-голям е приносът на Четвъртата глава, която, доколкото

ни е известно, представлява първото сравнително изследване на всички

типове консонантно удължаване в итало- и галороманските езици.

Основното ни заключение е, че съществуват два основни типа

фоносинтактично удвояване, съществуващи под различни форми в

различните итало- и галоромански говори. Единият представлява обикновена

консонантна сандхи асимилация, при която две съгласни, разделени от

лексикална граница, се уподобяват напълно, а другият е акцентно обусловен.

Първият представлява стратегия за оптимизация на сричковата кода (и се

наблюдава в лангедокския и сардския), а вторият – стратегия за оптимизация

на сричковата рима (и се среща в италианския, франко-провансалския и

лангедокския). Някои езици, като окситанският например, познават и двата

типа фоносинтактично удвояване, а в други те са засвидетелствани през

различни епохи от развитието на езика, както е в италианския.

Седмо, изтъкнати са различни разлики относно прозодичните

характеристики и прозодичния периметър на фоносинтактичното удвояване

в италианския и лангедокския. Докато в италианския то е с конкатенативна

функция и не се проявява извън границите на фонологичната синтагма, в

някои лангедокски варианти то е с интегративна функция и може да се

проявява в рамките на най-големия прозодичен компонент: фонологичния

изказ.

Осмо, дисертацията предлага и типологизация на всички видове

крайни съгласни в окситанския, шест на брой, като взема предвид

многолинейните им изображения и като анализира асоциациите и

съответствията между техните елементи в мораичното, скелетното и

сегментното измерение.

Девето, съществен принос на дисертацията е, че предлага сравнителен

анализ на статута, силабирането и поведението на консонантните съчетания

„/s/ + съгласна“ в голям брой западни романски езици, като обяснява тяхната

40

пан-романска хетеросилабичност с различни фонетико-фонологични

аргументи от синхронно и диахронно естество. Те са сравнени с други

начални консонантни съчетания, били те етимологични или резултат от

изпадане на гласна. Това сравнение доказва, че стратегиите за тяхното

опростяване са от същия тип, както при съчетанията от /s/ + съгласна.

Девето, съпоставителният анализ в последната глава на сандхи

явленията от галороманското пространство илюстрира, че всички те са

резултат от присъствието на латентен елемент в дълбинното изображение, но

тази тяхна чисто фонологична обща черта невинаги намира израз на

графично ниво. Тук се достига и до заключението, че при френския лиезон

факторите за социолингвистичната вариация са диафазни и диастратни, а за

фоносинтактичното удвояване те са по-скоро диатопни.

Накрая, дисертационният труд откроява и някои перспективи за нови

изследвания в областта на сандхи явленията, върху които бихме желали да

работим в бъдещи свои публикации.

Първо, в някои диалекти от Южна Италия фоносинтактичното

удвояване не представлява обикновено удължаване на начална съгласна, а е

обвързано с процеси на спирантизация и/или обеззвучаване, вследствие на

което се образуват редувания между двойна съгласна и единична съгласна с

различен тембър. Тези редувания напомнят много за консонантните мутации

в келтските езици и би било интересно да се направи сравнителен анализ на

двете явления, за да се установи ролята на сегментния и прозодичния

контекст за превръщането на удвояването в мутация.

Второ, анализът на прозодичния периметър, в чиито рамки се проявява

фоносинтактичното удвояване, би могъл да бъде задълбочен допълнително,

като се потърсят, от една страна, окситански говори, в които той би бил по-

малък от фонологичния изказ, и, от друга страна, доказателства, че в

началния стадий на зараждането на италианското raddoppiamento, когато то е

41

представлявало обикновена асимилация, неговият периметър е бил също

толкова широк, както в лангедокския, но се е стеснил вследствие на

реинтерпретацията на фонологичната мотивация на процеса.

Трето, би било интересно да се проучи дали опорните гласни в

начална сричка имат същите дълбинни изображения като опорните гласни,

появяващи се в края на думата. Подобни гласни се наблюдават във френския

(vest[Œ] bleue „синьо сако“, ours[Œ] brun „кафява мечка“), но са

засвидетелствани и в един каталонски диалект, говорен в Сардиния (вж. II §

4. 2). И в двата случая се касае безспорно за един и същи механизъм за

нормализиране на силабичната структура на постлексикално ниво. Редно е

да се запитаме обаче дали този тип краесловни гласни присъстват в

дълбинното изображение на думата, подобно на изпадащите гласни в

начална сричка, или тяхната поява е резултат от епентеза.

Всички тези въпроси отварят любопитни перспективи за нови

разработки в областта на сандхи явленията, които се оказват изключително

широк и благодатен обект на изследване за съпоставителната фонология.

Цитирана литература

Андерсен (1986а) : Henning ANDERSEN, « Sandhi », in H: Andersen (ed.), Trends in

Linguistics. Sandhi phenomena in the Languages of Europe. Berlin, New York,

Amsterdam : Mouton de Gruyter, 1-8.

Анкреве (1988) : Pierre ENCREVÉ, La liaison avec et sans enchaînement. Phonologie

tridimensionnelle et usages du français. Paris : Les Editions du Seuil.

Инкелас (1990) : Sharon INKELAS, Prosodic constituency in the lexicon. New York :

Garland Publishing.

42

Кейс (1985) : Ellen KAISSE, Connected speech : the interaction of syntax and

phonology. New York : Academic Press.

Кипарски (1982) : Paul KIPARSKY, « From Cyclic to Lexical phonology », in H. van

der Hulst & N. Smith, The structure of phonological representations, 1. Dordrecht :

Foris, 131-175.

Кипарски (1985) : Paul KIPARSKY, « Some consequences of Lexical phonology », in

C. Ewen & J. Anderson, Phonology Yearbook 2. Cambridge : Cambridge

University Press, 85-138.

Клементс (1985) : George CLEMENTS, « The geometry of phonological features »,

Phonology Yearbook 2, 225-252.

Клементс (1993a) : George CLEMENTS, « Un modèle hiérarchique de l’aperture

vocalique : le cas bantou », dans B. Laks & M. Plénat (éds.), De natura sonorum.

Essais de phonologie. Paris : Presses universitaires de Vincennes, 23-64.

Клементс (1993б) : George CLEMENTS, « Lieu d’articulation des consonnes et des

voyelles », dans B. Laks & A. Rialland (sous la dir. de), Architecture des

représentations phonologiques. Paris : Editions du CNRS, 101-145.

Клементс & Хюм (1995) : George CLEMENTS & Elizabeth HUME, « The internal

organization of speech sounds », in J. Goldsmith (ed.), Handbook of Phonological

Theory. Oxford : Blackwell, 245-306.

Мале (2008) : Géraldine MALLET, La liaison en français : descriptions et analyses

dans le corpus PFC, thèse de doctorat non publiée, Université Paris Ouest Nanterre

La Défense.

Моханан (1986) : Karavannur MOHANAN, The theory of Lexical phonology.

Dordrecht : Reidel.

Неспор (1987) : Marina NESPOR, « Vowel degemination and fast speech rules », in C.

Ewen & J. Anderson, Phonology Yearbook 4. Cambridge : Cambridge University

Press, 61-85.

Неспор & Вогел (1983) : Marina NESPOR & Irene VOGEL, « Prosodic structure

above the word », in A. Cutler & D. R. Ladd (ed.), Prosody : models and

measurements. New York, Tokyo : Springer-Verlag, 123-140.

Неспор & Вогел (1986) : Marina NESPOR & Irene VOGEL, Prosodic phonology.

Dordrecht : Foris Publications.

Плена (1993) : Marc PLENAT, « Observations sur le mot minimal français.

L’oralisation des sigles », dans B. Laks & M. Plénat (éds.), De natura sonorum.

Essais de phonologie. Paris : Presses universitaires de Vincennes, 143-172.

Ремакл (1953) : Louis REMACLE, Atlas linguistique de la Wallonie (tome 1). Liège :

H. Vaillant-Carmanne.

43

Селкърк (1978) : Elisabeth SELKIRK, « On prosodic structure and its relation to

syntactic structure », in T. Fretheim (ed.), Nordic Prosody II. Trondheim, 111-140.

Селкърк (1980) : Elisabeth SELKIRK, « Prosodic domains in phonology : Sanskrit

revisited », in M. Aronoff & M.-L. Kean (eds.), Juncture. Saratoga : Anma Libri,

107-129.

Селкърк (1984a) : Elisabeth SELKIRK, Phonology and syntax: the relation between

sound and structure. Cambridge, Massachusetts : MIT Press.

Селкърк (1986) : Elisabeth SELKIRK, « On derived domains in sentence phonology »,

Phonology Yearbook, 3. Cambridge University Press, 371-405.

Трубецкой (1967) : Nikolaï TROUBETZKOY, Principes de phonologie, traduction de

Grundzüge der Phonologie (1939), par Jean Cantineau. Paris : Editions

Klincksieck.

Търнс (1986) : Elmar TERNES, « A grammatical hierarchy of joining », in H. Andersen

(ed.), Trends in Linguistics. Sandhi phenomena in the Languages of Europe. Berlin,

New York, Amsterdam : Mouton de Gruyter, 11-21.

Франкар (1981) : Michel FRANCARD, « Voyelles instables en wallon : propositions

pour une approche globale », CILL 7 (3-4) : Dialectologie en Wallonie. Louvain-la-

Neuve : Cabay, 169-200.

Халле, Ваукс & Уолф (2000) : Morris HALLE, Bert VAUX & Andrew WOLFE, « On

feature spreading and the representation of place of articulation », Linguistic

Inquiry, vol. 31, n° 3. MIT, 387-444.

Харис (1951) : Zellig HARRIS, Methods of structural linguistics. Chicago : University

of Cicago Press.

Хашек (2000) : John HAJEK, « How many moras ? Overlength and maximal moraicity

in Italy », in L. Repetti (ed.), Phonological theory and the dialects of Italy.

Amsterdam/Philadelphia : John Benjamins Publishing Co, 111-135.

Хейс (1989a) : Bruce HAYES, « The prosodic hierarchy in meter », in P. Kiparsky & G.

Youmans (eds.), Rhythm and meter. Orlando : Academic Press, 201-260.

Хейс (1989б) : Bruce HAYES, « Compensatory lengthening in Moraic phonology »,

Linguistic Inquiry, vol. 2, n° 20. MIT, 253-306.

Химан (1985) : Larry HYMAN, A Theory of phonological weight. Dordrecht : Foris.

Чомски & Халле (1973) : Noam CHOMSKY & Morris HALLE, The sound pattern of

English, 1968, traduit partiellement en français par P. Encrevé sous le titre de

Principes de phonologie générative. Paris : Seuil.

44

Публикации по темата на дисертацията

Буров (2006) : Ивайло БУРОВ, « Дългите съгласни в италианския книжовен език в

светлината на триизмерния фонологичен модел », Съпоставително

езикознание ХХХI, n° 2. София, 39-63.

Буров (2007) : Ивайло БУРОВ, « Синхронни и диахронни проблеми на

италианското raddoppiamento fonosintattico », Словото – класическо и ново.

София : Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 147-158.

Буров (2008a) : Ivaylo BUROV, « Un modèle quadridimensionnel de la semi-

vocalisation du français », Contrastive Linguistics ХХХII, n° 1. Sofia, 53-72.

Буров (2008b) : Ivaylo BUROV, « Graphies occitanes et Internet : Tour de Babel ou

chances de survie », communication présentée au Colloque international Internet :

besoin de communiquer autrement. Sofia, septembre 2008, (à paraître).

Буров (2009) : Ivaylo BUROV, « Sulla natura dei nessi consonantici romanzi ‘s +

consonante’ », communication présentée au Colloque international de linguistique

romane (7-9 avril 2009). Sofia, Nouvelle université bulgare (à paraître).

Буров (2010) : Ивайло БУРОВ, « Гасконският диалект – мост между

галороманското и иберороманското езиково пространство », Езици и култури

в диалог: традиции, приемственост, новаторство. София : Университетско

издателство “Св. Климент Охридски”, 81-91.

Вио & Буров (2011) : Alain VIAUT & Ivaylo BUROV, « Les produits de la finale -A

posttonique en Médoc : du particulier au général », Actes du IXe Congrès

international de l’Association internationale d’études occitanes, 24-31 août 2008,

vol. 2. Aix-la-Chapelle : Shaker Verlag, 851-865.